Измъкна часовника си и го погледна.
— Идвате ли, мадам?
— Да — кимна тя, загледана в трапчинката на брадата му. — Идвам.
Доктор Брениън застина като статуя, докато лейди Ан повдигаше полата си, за да прескочи един разцъфтял дребен розов храст. Красиви глезени. Всъщност мнението му беше, че тя е красива жена. Не носеше боне и гъстата й руса коса сияеше на обедното слънце като злато. В дясната си ръка държеше букет рози. Лицето й сияеше от жизненост и здраве. Познаваше я добре. Сигурен бе, че преценката му не е предубедена.
В същото време, докато прескачаше розовия храст, лейди Ан се чудеше къде ли може да бъде Пол. Ставаше късно, а той все още не се бе обадил. Стисна по-здраво букета нарциси и рози и вдигна глава, смръщила леко чело. Видя Пол само на няколко крачки от себе си, застанал неподвижно и загледан в нея. Просто я гледаше. Колко ли дълго стоеше там и я гледаше? И защо ли я гледаше по този начин? Ан се изчерви. Не, тора беше глупаво. Та тя беше трийсет и шест годишна жена. Не би трябвало да се изчервява само заради това, че някой я гледа. Да, просто стои там, не казва нищо и я гледа.
Държаха се като деца.
— Пол, все пак ме намерихте — престраши се първа тя.
— Крупър е много наблюдателен. Само преди миг дойдох. Всъщност дори по-малко от миг.
Е, бе стоял малко по-дълго, но имаше ли значение?
— Няма нищо.
Значи все пак не я беше наблюдавал мълчаливо. Е, добре, стига глупости! Де да можеше да ругае умело и грубо като Арабела. Но, уви, не можеше. Всеки път, щом понечеше, си представяше лицето на майка си и пребледняваше. Скъпата й майка я караше да яде сапун, щом само прошепнеше най-леката ругатня.
Какво ли можеше да каже, за да не го смути? Налагаше се да опита.
— Помислих, че може би сте прекалено зает с пациентите си, за да дойдете.
Навярно това беше най-невинното начало на разговор.
— Нищо друго освен раждането на три близначета не би ме възпряло да дойда. Скъпа, ще ми позволите ли да нося тези заплашителни ножици?
— Да, благодаря, Пол. — Подаде му ножиците и откри, че това земно действие им даваше възможност отново да се върнат към старите си отношения. Да, всичко между тях бе отново както преди, а Пол беше пак нейният стар приятел. Нейният стар приятел! Колко потискащо звучаха тези думи. Все пак не можеше да си спомни някога да е забелязвала колко добре му стои този тъмен костюм от рипсено кадифе. А очите му, които имаха почти същия цвят, излъчваха интелигентност и хумор. И нещо странно — изглеждаха толкова ярки днес.
Доктор Брениън се изравни с нея и двамата тръгнаха по украсената алея към предната морава.
— Как е днес нашата Арабела?
— Физическото й здраве ли имате предвид или отношенията й с Джъстин?
Той се засмя и я погледна.
— Ами, доколкото познавам моята малка Бела, тя отново е здрава като онзи черен звяр, когото постоянно настоява да язди. Що се отнася до Джъстин — той е болното място. Мисля, че ще успее да се справи с нея. Не ми изглежда глупав. Предполагам, че е доста добър в избора на подходяща стратегия.
— Не знам каква му е стратегията, но тази сутрин излязоха да яздят двамата. Нямам представа какво е станало между тях. Дори не съм се опитвала да разбера. Хубавото е, че на обяд и двамата не изглеждаха по-зле от сутринта.
— Искате да кажете, че не си личеше да са се били?
— Именно. Макар Арабела да не беше разговорлива както обикновено, поне не се държа грубо с графа. Ако не греша, двамата в момента са в библиотеката и внимателно проучват сметките на Ившам Аби. Тя знае почти колкото баща си за управлението на имението. Бедното дете! Спомням си как той й втълпяваше факт след факт в малката главица. Уважаемият господин Блекуотър, агентът на графа, едва не си глътна езика, когато веднъж Арабела, която още не бе навършила шестнайсет, му предаде собствените си нареждания.
— Какво каза той? Помните ли?
— Доколкото си спомням, тя ми беше казала, че зяпнал срещу нея като уловена пъстърва. А баща й само го изгледал. Както сам знаете, на него му бе достатъчен само един поглед, за да накара хората да действат. Всички хора, освен Арабела. Все още чувам как той крещи по нея, а тя също му крещи. Направо се разтрепервах от страх. Но накрая двамата излизаха от библиотеката, усмихвайки се един на друг като най-добри приятели. Знаете ли, той я обожаваше така, както и тя него.