— О, да, знам това. Виждал съм ги един-два пъти. Не си спомням да съм чувал за тази случка — разсмя се Брениън. Гласът му беше така дълбок и плътен, че за миг нарцисите и розите се разтрепериха в ръцете на лейди Ан. Мили Боже, ако не успееше да се овладее, до края на седмицата щеше да полудее.
— Как смятате, че ще се отнесе графът към тази изключително неженска компетентност на Бела в една област, която по традиция е запазена за мъжете? Освен това да не забравяме, че тя е осем години по-млада от него.
— Ще ви призная нещо, Пол, но не мислете, че съм пристрастна — смятам, че Арабела ще му допадне извънредно много. Всъщност мисля, че той най-безсрамно ще се възползва от нея. Според мен Джъстин няма особено влечение към счетоводството.
Доктор Брениън спря и сложи ръка на рамото на лейди Ан, като го стисна за миг. Тя се сепна и се обърна към него.
— Мисля, че сте права, Ан. Те са много по-подходящи един за друг от други семейства, при все че лесно мога да си ги представя как спорят разгорещено. Мъжът на Арабела трябва да е с голяма душевна сила, иначе тя ще направи живота му черен. Що се отнася до Джъстин, ако той попадне на някоя покорна, хрисима жена, бързо ще се превърне в абсолютен тиранин.
Лейди Ан се надяваше на някакви други думи. Е, всъщност Пол беше напълно прав за графа и Арабела. Молеше се единствено те също да видят нещата в същата светлина. Искаше й се да въздъхне, но не можеше да си го позволи. Вместо това възкликна усмихнато:
— Как бързо се справихте с всичките ми притеснения!
Дали наистина се бе притеснила? Не мислеше така.
Но нали трябваше да каже нещо. Измъкна нарцис от букета и с шеговита любезност промуши стеблото през илика на палтото му.
— Сега и аз приличам на наперен петел — усмихна й се нежно той.
Тя преглътна мъчително. Това негово изражение сигурно бе свързано с нещо, за което си мислеше. Не бе възможно мислите му да са за нея. Погледът му беше прекалено нежен, прекалено интимен.
— О, Боже, забравих за Елзбет — сепна се виновно жената. — Горкото дете, ще си помисли, че изобщо не се сещам за него. А това е самата истина, поне през последните петнайсет минути. Хайде, трябва да я намерим. Време е за чай.
Чаят не я интересуваше, но си знаеше задълженията — поне през повечето време. Проклятие!
Доктор Брениън кимна утвърдително, после отстъпи крачка назад и съвсем неочаквано избухна в смях.
— Това пък какво е?
— Сетих се, скъпа Ан, че вече трябва да ви наричаме вдовстващата графиня Страфорд. Вие вдовица? Звучи невероятно. Та вие изглеждате като сестра на Арабела, а не като нейна майка. О, как само ще се дразнят и ще ви гледат, и какви самодоволни погледи ще ви хвърлят! Някои от старите гъски сигурно ще бъдат във възторг. Без съмнение ще се опитват да се убедят, че след като сте станали вдовица, цялата сте се покрили с бръчки и сте побелели, а може би даже оплешивели.
— Е, аз всъщност съм доста зряла жена. Скоро наистина ще имам бели коси. Божичко, наистина ли мислите, че косата ми ще опада? Наистина ли смятате, че когато наистина остарея, ще съм плешива?
— Можете да си дърпате и скубете косата колкото поискате. Обещавам да ви купя колкото поискате перуки, стига да ви потрябват. Освен това още отсега ще започна да ви помагам. Ето, ще ви подам ръка, за да ви подкрепя. А когато съвсем няма да можете да ходите, ще ви предпиша бастун.
Лейди Ан изобщо нямаше представа, че сините й очи танцуват диво, досущ като онзи нов леконравен валс от Германия. Брениън обаче ги виждаше. Беше направо омагьосан от нея. О, Господи, той беше крал Артур! Беше Мерлин. Беше всичко на света, което можеше да бъде омагьосано, запленено и очаровано. Беше така влюбен, че едва дишаше. Не откъсваше очи от устните й, които казаха:
— Бастун? Каква прекрасна идея! Ако някой ме обиди, ще му счупя главата с него.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Елзбет не смяташе, че лейди Ан вече е изгубила всякакъв интерес към нея. Нито пък се опасяваше, че й се е случило нещо лошо. Всъщност тя изобщо не мислеше за мащехата си. Просто седеше и гледаше пред себе си, без да вижда нещо. Ръцете й лежаха отпуснати над временно забравената бродерия, изобразяваща цъфнали зюмбюли покрай езеро.
Мислеше за всичките забавления, които я очакваха в Лондон. Балове, разходки, дори игри на Друри Лейн. Толкова много имаше да прави, толкова много неща да види. Десетте й хиляди лири щяха да й осигурят място в лондонското общество. Нито една врата нямаше да остане затворена за тях — за нея и лейди Ан, защото тя беше вдовица на пер и герой от войната. Всички тези перспективи я бяха развълнували толкова силно, че до голяма степен бе забравила вродената си свенливост и колебливост.