Една неочаквана мисъл за Жозет я накара да се намръщи. Как само й се искаше старата слугиня да престане с мрачното си мърморене против всички Девърилови. Та в края на краищата нима баща й не бе доказал обичта си към нея? Беше й завещал такава огромна сума. Момичето въздъхна. Жозет просто остаряваше.
Възрастта замъгляваше разума й. Сутринта я бе нарекла Магдален.
Съвсем ясно бе изрекла: „Ела по-близо до прозореца, Магдален. Как мога да закрепя тези волани, като не преставате да се въртите?“
Елзбет бе предпочела да не напомня на вярната стара слугиня, че я бърка с майка й. Вместо това покорно се бе преместила към прозореца.
Точно тогава бе видяла графа и Арабела.
— О, Жозет, погледни само — посочи й тя, като отиде още по-близо до прозореца. — Ела да видиш графа и Арабела. Виж как бързо препускат с конете си. — Наистина двата големи жребеца се носеха по алеята, която пресичаше моравата пред къщата. — Те се състезават! О, виж само как конят й се изправя на задни крака! Колко вълнуващо! — Елзбет потрепери. На нея конете й се струваха непредсказуеми създания — противни нервни твари, на които не можеше да се вярва. Мразеше ги, но никога нямаше да го признае пред сестра си.
Чу, че Арабела вика победоносно, и я видя да слиза от коня сама, без чужда помощ. Беше толкова грациозна, а полите й се развяваха при всяко нейно движение. Жозет също се приближи до прозореца, присви воднистите си очи срещу блясъка на утринното слънце и промърмори неодобрително:
— Досущ като баща ви е — припряна и суетна. Не е дама като вас, галена моя. Скочи от коня, сякаш е мъж. А само погледнете новия граф — той я окуражава. Смее се на лудориите й. Противно ми е да я гледам и на него ще му стане противно. Мъжете не обичат жените да бъдат по-силни от тях и да ги надприказват. Само да се оженят и ще й стъпи на шията. А тя ще му се подчини, защото няма да има друг избор. Магдален също нямаше избор. Знам си аз.
Елзбет не я слушаше. Мислеше си с лека завист, че е по-възрастна от Арабела, но въпреки това се чувства така ужасно несъвършена, сякаш на Бог не му бе стигнало търпението да й отдаде дължимото. А е могъл да я направи малко по-хубава и даже по-остроумна, защото но нейна собствена преценка беше глупава. Е, поне имаше малко повече ум от старата Жозет.
Елзбет се върна към действителността. Ръцете й все така стояха скръстени над бродерията. Реши, че е глупаво да ревнува Арабела. В края на краищата именно тя, Елзбет, имаше десетте хиляди лири. Без никакви условия и уговорки. Не й се налагаше да прави нищо заради тях. Бяха нейни, просто нейни. Ако сестра й не се подчинеше на волята на баща си, нямаше да получи нищо. Арабела трябваше да се омъжи за новия граф. Девойката потрепери. Намираше новия граф ужасяващ като големия дорест жребец, който яздеше. Беше толкова едър, че с присъствието си властваше над всички и всичко. Изведнъж я полази страхлив трепет, който накара малките й ръце конвулсивно да се свият. Беше един особен, приятен страх, който караше дишането й да се учести. О, Боже, не биваше да прави така, нали? Стисна здраво иглата в пръстите си и бързо започна да прави бод след бод с яркожълтия копринен конец.
Не вдигна глава, докато лейди Ан не влезе в Кадифената стая, придружена от доктор Брениън. Вървяха, привели глави един към друг, и разговаряха тихо. Девойката почувства, че около тях има някаква нова, по-различна атмосфера — нещо, което не можеше напълно да разбере. Не че това имаше значение. Те бяха стари. Може би си разменяха рецепти за лекарства против болки в ставите.
— Браво, Елзбет! Чудесно свириш Моцарт — весело подвикна доктор Брениън и шумно заръкопляска.
Графът беше искрено изненадан. Нима не бе необичайно едно болезнено срамежливо момиче да свири на пиано с такава страст? Мили Боже, каква ли беше всъщност Елзбет? Вероятно под приятната външност се криеше вълнуващо създание.
Елзбет стана от табуретката и се изчерви при вида на толкова много усмихващи се лица. И всички тези хора се усмихваха на нея. Одобряваха свиренето й. Вярно, че бе свирила особено добре. Но дали на тях наистина им е било приятно?
Наближаваше десет вечерта и лейди Ан всеки момент щеше да помоли за извинение и да се оттегли за сън, но графът се обърна към Арабела и я помоли любезно:
— Ваш ред е, мадам. Няма ли да ни посвирите?
Арабела се засмя така, че очите й се насълзиха.
— Сър, сигурна съм, че ако започна да свиря ще съжалите за любезността си. Ще се молите за памук, с който да запушите ушите си. А може би дори ще пожелаете в същия миг да издъхна над клавишите.
— Е, Арабела, това вече не е вярно — намеси се майка й, която отчаяно се мъчеше да бъде безпристрастна. Помисли си за всички онези мъчителни часове, които бе прекарала зад седналата пред пианото Арабела. Обичаше я дори когато свиренето й я караше да стиска зъби. И накрая какво бе постигнала? Само печални резултати.