— О, майко, не е ли вече време да погледнем истината в очите? — каза момичето и добави към графа: — Въпреки героичните усилия на майка ми аз нито веднъж не успях да изсвиря дори една гама, без да сбъркам. Не бих могла да различа даден тон, дори от това да зависи животът ми. Хайде, майко, признай го, за да изясним едно тъмно петно в семейната история. Наистина съжалявам, но е така.
— Но, Арабела, ти правиш всичко толкова добре — додаде Елзбет, която бе буквално шокирана, че нейната съвършена по-малка сестра всъщност не е толкова съвършена. — Не, не мога да повярвам, че не можеш да свириш добре. Хайде, покажи на негова светлост колко си талантлива?
— Мило мое патенце — нежно каза Арабела на заварената си сестра, — ти си обрала всичкия талант у Девърилови. Бих предпочела да те послушам още малко как свириш, вместо да накарам всички да си запушат с длани ушите. А тук трябва да ми повярваш, Елзбет — графът със сигурност ще започне да вие.
— Може би свириш на арфа? — изрече с надежда сестра й.
— Изобщо не мога.
— Предавам се — вдигна ръце лейди Ан. — Всичките ми усилия отидоха напразно. Бог ми е свидетел, наистина се постарах. И какво ми остава да направя сега?
— Ще ме обичаш и ще ме хвалиш за останалите ми умения — отвърна дъщеря й, като побърза да стане и да я прегърна. — Дори ако всички останали не са съгласни с теб, ще държиш на своето. Нали така, мила майко?
— Точно така, моя любов — отвърна лейди Ан. — Независимо дали Джъстин ще протестира или не за днешната ти победа над него в състезанието с коне, аз ще твърдя, че ти си съвършена. Ще му кажа да не хленчи и да не се вайка. Ще му кажа, че твоето свирене на какъвто и да е инструмент е заплаха за живота му. Така добре ли е?
— Кажи му всичко това, мамо. Ще свърши идеална работа. Ти си най-добрата от всички майки.
Лейди Ан наля чай.
— Какво мислите за първата си нощ в Ившам Аби? — обърна се доктор Брениън към графа.
Той се надигна в креслото си и стисна длани между коленете си.
— Учудва ме, че ми задавате този въпрос, сър, защото нощта беше донякъде необичайна.
— Правите го нарочно — закани му се с пръст Арабела. — Търсехте внимание и го получихте с драматичното си встъпление. Погледнете се — държите се като актьор, който иска да прикове изцяло вниманието на публиката. Трябва да се засрамите.
— Това е само един от многото ми таланти, мадам. Не, сериозно, склонен съм да мисля, че всичко е било изцяло плод на моето въображение. Във всеки случай всички вие сте запознати с едно от най-необичайните пана, което е поставено в моята стая — „Танцът на смъртта“.
— О, ужасно е! — възкликна Елзбет и потрепери. — Когато бях дете, вярвах, че в тази картина се крие самия дявол. Помня, че размахваше нещо в ръце. Може би дяволът още се крие вътре.
— Не съм сигурен дали в нея се крие дяволът — заяви графът, — но картината наистина е много странна. Преди да си легна, я разгледах внимателно, опитвайки се да разбера каква е идеята й. Докато заспя, разсъждавах над това. — Графът спря за миг и погледна към доктор Брениън. — Това ми беше грешката. Беше късно през нощта, когато изведнъж се събудих. Сигурен бях, че не съм сам в стаята. Запалих свещта на шкафчето до леглото и я вдигнах, за да огледам по-добре. Не забелязах нищо, освен онзи отвратителен скелет на картината. Тъкмо бях започнал да се чувствам като последен глупак, когато дочух странен глух звук откъм камината. Вдигнах свещта, но не видях нищо. А след това, кълна се, чух висок плач като на новородено бебе. Преди още да съм се опомнил, чух съвсем близо до мен — или поне така ми се стори — друг плач. Не на бебе, а на жена — пронизителен и някак невероятно мъчителен. После всичко свърши. Все още не съм напълно уверен дали просто не е било плод на въображението ми. Но, казвам ви, трудно ми беше да заспя отново. А когато най-сетне заспах, слава Богу, нямаше нито сънища, нито видения, нито каквито и да било духове.
Графът огледа някак извинително заобиколилите го сепнати лица.
— Не сте си въобразили, Джъстин — изрече лейди Ан. — Запознали сте се с духовете на Ившам Аби. Описаното от вас се случва много рядко и само в графската спалня. Първо плачът на бебето. А след това онзи мъчителен женски плач. Обаче не знаем нищо нито за нея, нито за бебето.
— Нали не ми готвите някой друг среднощен кошмар? Моля ви, кажете ми. Ще си призная — слаб съм. Сърцето ми щеше да изскочи. Целият се облях в пот. Не желая повече кошмари, ако обичате. Кажете ми, че е било от вареното зеле, което изядох снощи на вечеря.