Той благоразумно предпочете да я остави на мира. Поне мислеше, че постъпва мъдро. В повечето случаи тя се стараеше да не остава сама с него. Щеше да се почувства напълно изоставен насред морето, ако на няколко пъти не бе усетил върху себе си погледа на сивите й очи, докато разговаряше с някой друг.
Сепна го тътенът на далечна гръмотевица. Най-сетне нещо, което да го отвлече от проклетата работа. Стана и отиде до прозореца. На изток ниско над хоризонта заплашително бяха надвиснали тъмни дъждовни облаци. Надяваше се, че Арабела — или по-скоро мадам — нямаше да бъде заварена на открито от дъжда.
Хладният тежък въздух сякаш се увиваше около Арабела. Бурята бързо приближаваше. Въпреки това тя не помръдваше от мястото си върху най-високия камък от руините на стария манастир. Баща й винаги бе мразил тези развалини. Даже като дете й бе забранил да се приближава до тях. Това беше единственият случай, в който си спомняше да не му се бе подчинила. Прокара пръсти по камъка, припомняйки си детските си приключения сред руините.
Вече не беше дете, а развалините си бяха просто развалини. На бузата й капна дъждовна капка. Арабела въздъхна. Какво да прави? Знаеше, разбира се, че няма избор, но искаше поне една възможност — истинска възможност за избор, която да не я кара да се чувства възмутена и огорчена.
Опита се да си представа Джъстин. Беше същински неин близнак, като се изключеше трапчинката на брадата му. Беше я оставил за известно време на спокойствие, сама с мислите си и с това й допадна. Всъщност го харесваше заради много неща — заради силата му, заради способността му да се шегува, заради почтеността му. Харесваше го дори когато се държеше като магаре. Допадаше й даже когато й се подиграваше или й се надсмиваше, или пък се отнасяше с нея като с глупачка. От него сигурно нямаше да излезе лош съпруг. Несъмнено характерът му беше труден, но като познаваше себе си, Арабела бе научила доста за трудните характери. Тази мисъл я накара да се усмихне широко и една дъждовна капка падна направо в устата й. Сега вече се разсмя и неохотно се изправи. Погледна към Ившам Аби. Къщата едва се виждаше в сгъстяващия се мрак. Беше малко вероятно лейди Ан и Елзбет да тръгнат в такова време от Талгарт Хол. Преди няколко часа ги видя да се качват в семейната карета, придружени само от кочияша Джон. Зачуди се защо графът не ги придружи. Сега бе доволна, че е останал. Радваше се, че е останала сама с него. Арабела повдигна полите си и тръгна към имението. Беше направила избора си. Щеше да се омъжи за него.
Графът стоеше под укрепеното с колони преддверие. На няколко крачки от него дъждът плющеше, а студения вятър развяваше ръкавите на бялата му риза.
— Значи лейди Арабела не е взимала Луцифер? — попита той главния коняр.
— Не, милорд.
— Благодаря, Джеймс, че дойде до къщата. Наметни се с нещо, преди да се върнеш в конюшнята.
Проклятие! Нима тя намираше компанията му за така противна, че предпочиташе да стои на студа? За кратко време безпокойството му за нейната безопасност беше прераснало в гняв. Заслужаваше да я удуши, задето се държи като идиот и е навън в такова време.
Тъкмо планираше как точно ще й извие врата, когато забеляза някой да тича от конюшнята към къщата. Фигурата се приближи и Джъстин успя да различи Арабела. Тя спря задъхана пред него. Беше вир-вода. Джъстин я огледа от главата до петите и попита с престорено безразличие:
— Наистина ли смятате за разумно да се разхождате в такова време?
— Не, ни най-малко. Но знаете, че подобни неща се случват понякога — сви рамене тя.
— И къде, по дяволите, бяхте?
Девойката отмести мокрите коси от челото си, повдигна учудено вежди и заяви:
— Бягах под дъжда, както виждате, косата и роклята ми са мокри. Трябва да се преоблека.
Джъстин погледна шията й и си представи как пръстите му я стискат.
— Наистина, сър, не трябва да стоите навън. Хладно е и може да се простудите. Вижте само какъв вятър духа.
Дайте на Джъстин криза и той се превръщаше в най-спокойния човек. Дайте му нова ситуация и той бързо се ориентираше, и показваше опита си. Дайте му един взвод кавалерия и той никога не би изгубил самоконтрол. Арабела мина покрай него и влезе във вестибюла. Джъстин се обърна след нея, погледна я за миг и после изкрещя:
— Мадам, върнете се тук, по дяволите! Имам нещо да ви кажа. Проклета да сте! Няма да ме пренебрегвате със свиване на рамене или с повдигане на вежди!
Тя спря точно под полилея. Искаше му се да не го бе правила, защото мократа рокля очертаваше тялото й. Можеше ясно да различи гърдите и бедрата й. Не му харесваха чувствата, които тази гледка извикваше в него. Не желаеше да бъде твърд като камък към нея всеки път, щом й беше ядосан. А точно в този момент тя не заслужаваше той да я желае.