Девойката изобщо не бързаше да си ляга. По-скоро й се искаше да остане и да поговори.
— Да, двете сте мокри до кости — додаде графът. — Ще се видим утре сутрин.
— По-скоро мисля, че с Елзбет ще слезем за чая — възрази лейди Ан, едва сдържаше смеха си. — След половин час. Какво ще кажете, Джъстин?
Бе готов да изругае, но, разбира се, не го направи. Искаше му се да отведе Арабела със себе си на тавана и да й покаже останалото, за което й бе споменал и което тя навярно вече започваше да си представя. Въздъхна и кимна:
— Добре, след половин час.
Никога преди не бе допускал, че Ан би му сторила това. Но тя очевидно се забавляваше извънредно много. Що се отнася до него, едва ли щеше да посмее да целуне Арабела през следващите трийсет минути. Тъй като не би могъл да се спре, ако я целунеше отново.
След около половин час двете жени се върнаха в стаята. Графът ги посрещна с кристални чаши с шампанско.
— Пожелайте ни щастие, лейди Ан. Мадам ми направи честта да приеме предложението ми за брак.
— О! — възкликна Елзбет. — Значи затова изглеждахте така… хм, не точно странно, но някак отнесени, ако разбирате какво имам предвид. Имахте такъв вид, сякаш най-голямото ви желание беше двете с лейди Ан незабавно да се отправим на пътешествие до Луната.
— Всъщност, да — съгласи се графът. — Но виждате ли, така е с всички хора, които възнамеряват да се женят. Най-голямото им желание е роднините им да стоят настрана.
— Това е самата истина — додаде лейди Ан. — И ние ще стоим настрана, само че не още. — Тя се разсмя и вдигна чаша към тях. — За ваше здраве и щастие, мили мои.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Значи се споразумяхме. Ще се оженим следващата сряда. Съгласна ли сте, мадам? — Джъстин беше хванал ръката й и леко стискаше студените й пръсти.
— Съгласна съм, сър. Но дотогава има само шест дни. — Тя не се доизказа и извърна глава настрани.
— Какво има, мадам?
— Не мога да се омъжа в черна рокля. Какъв ще бъде тоалетът ми?
Той забеляза, че очите й са блеснали от сълзи, и побърза да попита лейди Ан:
— Тя е права. Какво ще носи на сватбата?
— Ще си облечена в рокля от мека светлосива коприна, украсена с перли. Мисля, че това ще ти подхожда. Бела. Да, ще бъде точно като за теб.
— Добре — кимна Арабела. Преглътна мъчително и побърза да стане.
— О, Арабела, толкова се радвам за теб — рече Елзбет. После прошепна в ухото й: — Лейди Ан ме уверява, че графът е мил. Самата аз мисля така, но хората са странни, не мислиш ли? Кой би могъл да каже, че познава истински някой друг човек? Какво крият те в сърцата си? В мислите си? Но не се безпокой, Арабела. Той със сигурност е мил. Ако не е мил с теб, тогава… ами, просто можеш да го застреляш.
Арабела избухна в смях. Представете си само! Баща й със сигурност би изпаднал във възторг от думите на по-голямата си дъщеря. Защо ли я бе държал през цялото време настрани?
— Искам да ви попитам, сър — обърна се тя към Джъстин. — Ще бъдете ли мил с мен? Или още не сте напълно уверен? Мислите ли, че трябва да се подготвя предварително? Може би трябва да почистя пистолета си? Ще го държа под ръка в случай, че ме накарате да страдам.
— Първо ми дайте шанс, мадам.
— Ще си помисля. А сега смятам да по яздя. Времето е слънчево и ми се иска да се възползвам от него.
Вратата на библиотеката се отвори. Крупър пристъпи в стаята, покашля се и заяви:
— Милорд, лейди Ан, току-що пристигна един млад господин. Един млад джентълмен-чужденец. Но е джентълмен, а не търговец или собственик на магазин.
— Слава Богу! — иронично подхвърли графът. — И откъде е този чужденец?
— Ужасно е рано за посетители — каза лейди Ан и намръщено погледна към вратата.
— Кой е този млад джентълмен, Крупър? — попита отново графът, като стана, мина зад канапето и постави леко ръка върху рамото на Арабела.
— Господинът ме уведоми, милорд, че името му е Жервез дьо Трекаси и е братовчед на госпожица Елзбет. Французин е, милорд. Наистина е чужденец. Нарича себе си граф дьо Трекаси.
— Мили Боже! — възкликна лейди Ан и скочи на крака. — Мислех, че цялото семейство на Магдален е загинало през революцията. Елзбет, този господин трябва да е племенникът на майка ти.
— Значи, племенник? — обади се графът. — Тогава, Крупър, покани го да влезе.
Секунди по-късно един поразително красив млад мъж влезе в библиотеката, следван по петите от Крупър. Не беше едър. Ръстът му беше малко под средния, а телосложението — крехко. Елегантното му облекло се състоеше от кожени панталони и блестящо черно хесенско палто. Косата му беше черна като нощ, а очите му — също тъй тъмни. Графът се улови, че мести поглед от младия мъж към Арабела и обратно, за да прецени реакцията им.