Повдигна полите си над мократа от утринната роса трева и бавно тръгна покрай неподвижните води към другия край на езерото, като внимаваше да не стъпва върху дългите, копринени тръстики. Бяха толкова красиви.
Какво облекчение беше бягството от всички тези облечени в черно гости, с техните сериозни физиономии, които кимаха, кланяха се и изричаха с тихи, скръбни гласове механично заучени фрази на съчувствие. Отново си спомни с учудване грацията, с която майка й се движеше сред тях, облечена в шумящ черен вдовишки воал, естествено по последна мода. Изгледаше неуморна, както обикновено. Само усмивката й може би беше малко пресилена. Лейди Ан винаги бе знаела какво се очаква от нея и бе изпълнявала всяко свое задължение. Единствено Сюзан Талгарт, най-добрата приятелка на Арабела още от ранното й детство, бе я отвела настрани и я бе прегърнала.
Момичето спря за миг, за да послуша печалното квакане на самотна жаба, скрита нейде в гъстите тръстики. Наведе се с надеждата да я зърне и черната й пола леко прошумоля. Вместо жабата зърна само на няколко крачки пред себе си сред тръстиката нещо черно, преливащо в многобройни отсенки на зеленото. Забрави за квакането и смръщила вежди пристъпи бавно и тихо напред.
Внимателно разгърна тръстиката и видя спящ мъж, изтегнат в цял ръст и скръстил ръце под главата си наместо възглавница. Беше без сако с черни панталони, високи мерни ботуши и бяла лепена риза с жабо, разкопчана и широко разтворена около шията му. Вгледа се по-внимателно в лицето на непознатия и рязко се отдръпна, като с мъка сдържа вика си. Сякаш бе погледнала себе си в огледало, така си приличаха с него. Вълнистата му гарвановочерна коса бе подстригана късо над гладкото му чело. Гъстите черни вежди се издигаха в горди арки, а после се спускаха към слепоочията. Устните му бяха пълни, както нейните, а изпъкналите му скули подчертаваха правия му римски нос. Брадичката му придаваше твърд и упорит вид. Беше сигурна, че веждите му се присвиваха в пристъп на гняв. Самата тя имаше трапчинки на бузите. Дали когато се усмихваше, на неговите бузи също се появяваха трапчинки? Не, изглеждаше прекалено сериозен. Всъщност на нея трапчинките също не й подхождаха. Никога не й бе допадало, когато й бяха казвали, че е красива, но сега, гледайки към него, си помисли, че той е може би най-красивият мъж, когото бе виждала.
— Не е възможно да си истински — прошепна тя, все още впила поглед в мъжа, без да престава да се чуди кой е той, макар вътрешно вече да знаеше истината. А след това с осъзнаването на истинската причина за присъствието му дойде гневът.
— Проклето копеле! — изкрещя тя, разтреперана от гняв. — Нищожество! Ставай и се махай от земята ми, преди да съм те застреляла! Разкарай се, преди да съм те нашибала с камшика си!
Изведнъж млъкна, защото се сети, че не носи пистолет. Все едно. Оставаше й камшикът за езда. Стисна го здраво.
Гъстите черни мигли на мъжа се разтвориха бавно и разкриха същите като нейните леко скосени сиви очи. Неговите бяха малко по-тъмни от нейните, както на баща й. Мили Боже, та той беше по-красив дори от баща й!
— Честна дума! — рече мъжът. Не помръдна, а само присви очи срещу блясъка на слънцето, за да види по-добре разгорещеното и яростно лице, надвесено над него. — Кълна се, това е истинска дама! Вижте само тези бели ръце, които не са видели дори ден работа в живота си. Да, без съмнение това е една истинска дама. Но къде ли изчезна кръчмарката, която ми говореше такива груби неща? Която искаше да ме застреля? Която искаше да ме набие с камшик? Несъмнено това е една драматична ситуация, достойна за перото на Друри Лейн.
Говореше добре, като джентълмен, но това бе без значение. Очите й не се откъсваха от лицето му. Имаше дълбока трапчинка на брадичката си, каквато тя нямаше. Освен това лицето му имаше тъмен загар като на пират. Мразеше пиратите. Не, не трябваше да позволява на този мъж да я разгневи.
— Кой пък си ти, по дяволите? — попита тя с такъв високомерен глас, какъвто едва ли някога бе използвал дори баща й.
Мъжът обаче не помръдна. Просто си лежеше, изтегнал се в краката й, също като гущер на припек. Не, вече й се усмихваше, разкрил здравите си бели зъби. Едва сега забеляза, че сивите му очи са изпъстрени с бледозлатисти точици. Странно, нито тя, нито баща й ги имаха. Реши, че изглеждат просташки.
— Винаги ли говорите като повлекана от улицата? — додаде той със спокоен глас, като се надигна на лакти.
Очите му бяха дълбоки и ясни, а в тях се четеше интелигентност, която тя добре познаваше и мразеше.
— Начинът, по който разговарям с хулиганите, които лентяйстват в земите на семейство Девърил, не подлежи на обсъждане с такива като вас. — Тя вдигна камшика и леко плесна по облечената си в черна ръкавица ръка.