— Чудя се дали вече е заповядал на онзи младеж да се маха от Ившам Аби. Трябва да го направи. След това може би неразбирателствата между него и Арабела ще се изгладят.
— Мразя Ившам Аби! Сега ми се струва дори още по-студено и пусто от преди. Дори когато в него има хора, пак изглежда пусто. Господи, винаги съм мразила това място.
— Тогава ще живееш тук, при мен.
Лейди Ан се сепна, после избухна в смях.
— Наистина ли ще ми позволиш да живея тук с теб? Нали няма да решиш да отидем някъде, където би сметнал, че е достатъчно величествено за мен?
— Не, ще живееш тук, при мен, а госпожа Мълдун ще ни хока двамата и ще те обича така, както може да обича една майка. Не като мен, защото аз ще бъда твой съпруг и любовник. Знам, че тази къща ще ти хареса, Ан. Знам също, че ще ми кажеш, ако нещо не ти е приятно.
Тя стана от канапето и отиде при него. Отпусна се в скута му и го прегърна през шията.
— Да — прошепна на ухото му. — Ще ти кажа, ако нещо не ми хареса. В момента обаче не се сещам за нищо такова.
А после го целуна. Лейди Ан, тази изключително порядъчна, изключително красива жена, която бе обикнал още преди деветнайсет години. Господ беше добър.
Когато най-сетне Ан вдигна глава, дишането й беше учестено, а гърдите й бяха натежали. Пол се чувстваше толкова щастлив, че направо щеше да се пръсне.
— Ан, предполагам, че не искаш чай.
— Бях забравила за него. Ако ми покажеш къде е кухнята, ще се постарая да го приготвя сама. Разбира се, ако предпочиташ досадния чай.
— Пред какво да го предпочитам?
— Пред мен — каза тя и отново се отпусна в скута му.
Не искаше да се любят в салона. Не, искаше я в леглото си, където щяха да спят всяка нощ до края на дните си. Желаеше я отчаяно.
— Ела с мен, Ан.
— Къде? В кухнята ли?
— Не, в спалнята.
Тя погали бузата му с меката си длан.
— Мисля, че с теб съм готова да отида дори в Талгарт Хол.
— Това е истинска любов — рече той и стана, без да я изпуска от ръце.
Ан се разсмя. Това беше най-прекрасният звук, който Пол някога бе чувал.
След един доста наситен със събития час тя прошепна до ухото му:
— Аз съм една разпътна жена. Ако не се ожениш за мен, ще трябва да се хвърля в кладенеца. Нали знаеш, при всички тези угризения на съвестта и чувството на вина за греховете ми…
Той я целуна, после сериозно я попита:
— Подготвена ли си за злобните клюки на съседите?
— Всичките могат да вървят по дяволите — рече тя, а той така се сепна, че накрая все пак се разсмя.
— Ами Арабела?
— Не се притеснявам за нея, Пол, поне що се отнася до нас двамата. Предполагам, че се е досетила. Дори Джъстин го знае. Тя е много привързана към теб. Защо би трябвало да има нещо против, че скъпата й майка най-сетне е открила щастието си?
Искаше му се да й каже, че е напълно възможно да го намрази. Но това също не беше сигурно. Всичко беше странно и непривично. Нищо не беше както трябва да бъде. Освен тях двамата, мислено добави той и целуна Ан по носа. Не, ето това беше също нещо непривично.
Помогна й да се облече. Намери това за много приятно. Двамата излязоха заедно от къщата.
Лейди Ан пристигна в Ившам Аби доста късно, така че едва й остана време да се преоблече за вечеря.
— След малко ще дойда при теб. Пол — прошепна тя. После се обърна към иконома: — Крупър, кажи на готвачката, че доктор Брениън ще остане с нас за вечеря.
— Да, милейди — кимна той. Не беше сляп. Господарката му изглеждаше по-красива от всякога и това се дължеше изцяло на доктор Брениън.
Крупър подаде на госта чаша шери и го погледна изпитателно. Макар докторът да не беше аристократ, той си оставаше изискан джентълмен. Тръгна по покритите с каменни плочи стълби към кухнята и се замисли. За пръв път виждаше лейди Ан толкова сияеща. Вярно, че беше съвсем наскоро след смъртта на негова светлост, но имаше ли значение? Лейди Арабела беше задомена за новия граф, а животът беше твърде кратък, за да се занимават с подобни подробности. Крупър приглади рядката си сива коса и се зачуди дали лейди Ан и доктор Брениън ще останат да живеят в Ившам Аби, след като се оженят.
Ако лейди Ан не беше така извънмерно щастлива, тя със сигурност щеше да почувства скритото напрежение на масата. В края на вечерята Пол сгъна салфетката си.