Той покашля се и се изправи.
— Джъстин, — заяви той с ясен глас. — бих искал да направя едно съобщение, преди дамите да са се оттеглили.
Графът вдигна глава, погледна лейди Ан и се усмихна. Кимна утвърдително на доктор Брениън. Арабела ги погледна нехайно. Единственото й желание беше час по-скоро да напусне трапезарията и да бъде по-далеч от Джъстин.
Доктор Брениън отново се изкашля.
— Лейди Ан ми оказа честта да приеме предложението ми за брак. Ще се венчаем при първа възможност, но, разбира се, ще живеем тихо, докато не измине едната година траур.
Графът стана бързо и вдигна чаша.
— Поздравления. Пол! Не е голяма изненада, но все пак събитието е радостно. Предлагам да вдигнем тост за доктор Брениън и лейди Ан. Нека им пожелаем дълъг живот и щастие.
Арабела седеше като вкаменена. Не била голяма изненада ли? Майка й и доктор Брениън? Не, не беше възможно, просто не беше възможно. Та баща й току-що беше умрял. Тялото му още гниеше в някакво разрушено село в Португалия, а майка й кроеше планове да се омъжи за друг човек. Не можеше да понесе тази мисъл.
Гневът се надигна в гърдите й. Погледна майка си от другата страна на масата и с едва сдържана ярост забеляза блясъка в очите й и розовите петна на бузите й. Майка й беше една проститутка.
— Арабела! Тостът, скъпа.
Тя обърна глава към графа. Нейният съпруг. Мъжът, който я мразеше. Мъжът, който щеше да я наказва през остатъка от живота й за нещо, което не беше извършила. Долови заповедта в гласа му. За Бога, та той одобряваше този брак! Погледна към Елзбет и Жервез. Видя ги като едно същество. Тъмните очи и коса на Елзбет се сливаха в едно подобие на чертите на Жервез, сякаш нарисувани с четката на един и същ художник. Сякаш я гледаха с един чифт бадемови очи, с едни и съши мисли, от едно и също тяло. Не, не беше възможно. Жервез и Елзбет? Че кой друг? Сюзан определено имаше право. Бяха любовници.
Реакцията им на съобщението на доктор Брениън беше само лека изненада и нищо повече. Само тя ли единствена не се беше досетила?
— Арабела, дете мое, добре ли си? — дочу нежния загрижен глас на майка си. А нямаше ли и една нотка на молба? Дали не търсеше одобрение от дъщеря си? Дали не търсеше прошка за изневярата си? Колко изненадан от мълчанието й изглеждаше доктор Брениън! А дали наистина беше изненадан? Той със сигурност знаеше колко много й липсва баща й, колко го бе обичала. Значи той също я бе предал. Двамата я бяха предали. Нея и баща й. Дали не бяха любовници от години? Дали само не бяха чакали баща й да тръгне нанякъде, за да се вмъкнат в леглото му?
— Арабела!
Отново графът! Този път в гласа му имаше укор. Но той я укоряваше още от сватбата им. Как би могла да очаква от него да види истината, да разбере какво бяха направили майка й и доктор Брениън?
Арабела бавно се изправи и стисна ръба на масата с такава сила, че пръстите й побеляха. Чувстваше се смазана от тежестта на собственото си неведение, смазана от предателството им. Толкова много измени и изневери, помисли си тя. Само тя беше невинна. Но не и те.
Гласът й прозвуча като падащ есенен лист, а гърбът й не беше по-прав от този на смазано животно.
— Да, майко, добре съм. Тост ли споменахте, милорд? Съжалявам, но… виждате ли, нямам какво да кажа. — Замаяна видя как графът гневно скача от стола си. Обърна се и се втурна навън.
Джъстин хвърли салфетката си върху масата.
— Пол, Ан, не й обръщайте внимание. Ако обичате, кафето ви очаква в Кадифената стая. Моля да ме извините, но се налага да поговоря с жена си.
Лицето на лейди Ан беше пребледняло. Устните й се бяха събрали в една тънка черта. Видя яростта в очите на графа. О, Господи, трябваше да защити Арабела от гнева му! Тя стана с мъка от стола си и протегна ръка към графа.
— Джъстин, почакайте. Не е нужно да се безпокоите, за нея беше голям удар. Сигурно знаете колко много обичаше баща си. Не, моля ви…
Но той вече беше излязъл от трапезарията.
Доктор Брениън застана до нея и стисна ръката й.
— Точно от това се боях — каза тихо, така че да чуе само тя. — Знаеш, че Арабела не е особено щастлива. Предполагам, че е търсила опора в спомените за баща си, за да преодолее трудностите с Джъстин. Моля те, Ан, не позволявай на думите й да те наранят, защото тя не целеше това. В нея има толкова много гняв и болка. Хайде, нека отидем в Кадифената стая и да се опитаме да се държим естествено, поне заради Елзбет. Що се отнася до французина, за него ще бъде най-добре, ако си тръгне още в този миг, но едва ли ще го стори. Хайде, ела, любима.
— Колко съм глупава! Трябваше да се досетя каква ще бъде реакцията на Арабела — тъжно рече лейди Ан. — Предполагам, че не съм се замислила достатъчно. Много съм искала да получа своето щастие.