Отново си спомни как тя избухна при съобщението на доктор Брениън. Да, можеше да я разбере, но това не смекчаваше гнева му.
В първия миг не повярва на очите си. Ако не й беше толкова ядосан, вероятно щеше да се разсмее с глас. Арабела вървеше по средата на пътя, облечена в дълга вечерна рокля, и водеше за юздите куцащия Луцифер.
Джъстин опъна юздите на жребеца си и го спря точно до нея. Тя също спря и го погледна мрачно.
— Е, мадам, виждам, че е дошъл краят на веселото ти бягство. — Той скочи от седлото и застана пред нея.
Арабела сякаш не забелязваше гнева му и иронията в думите му.
— Да — отвърна тя, без да поглежда към него. — Едната подкова на Луцифер падна. Трябва да кажа на Джеймс. Ама че глупава работа — да му падне подковата. Не мислиш ли, че би трябвало да е по-добре подкован?
— Да, аз също ще поговоря с него. — Графът млъкна и се намръщи. Не такава насока на разговора бе очаквал. — Сигурно си разочарована от такъв прозаичен край на необмисленото си бягство. Я се погледни само! Облечена си във вечерна рокля и се разхождаш по пътя с проклетия си кон. Не ти ли хрумна, че може да попаднеш на лоши хора? Не се ли сети, че можеха да те нападнат? Щяха да потрият ръце само ако те бяха видели. Красива и богата жена сама на пътя посред нощ. Сигурно биха си помислили, че са умрели и са отишли в рая.
— Не — каза тя най-накрая, без да го поглежда. — Изобщо не съм помисляла, че има разбойници. Казваш, че тук имало лоши хора? Мисля, че лоши хора има навсякъде. Има ли значение къде са те? Милорд, защо не се върнеш в Ившам Аби? Тук няма нищо за теб. Нищичко.
Графът не отговори, а продължи да върви мълчаливо до нея. Изражението на лицето му беше толкова заплашително, че би трябвало Арабела да се разтрепери от страх. Войниците му се свиваха уплашено, щом зърнеха намръщената му физиономия. Но тя не се страхуваше. От една страна, това го объркваше, но, от друга — го караше да се възхищава от куража й.
Най-накрая Арабела спря, обърна се към него и го погледна право в очите.
— А, разбирам. Искаш да викаш по мен, дори да ме удариш, нали? Може би даже да ме убиеш? Е, едва ли мога с нещо да те спра. Така ли е, милорд? — Потупа Луцифер, прошепна му тихо успокоителни думи, после пусна юздите му. След това пак се обърна с лице към съпруга си. Конят изцвили тихо, но не помръдна.
Джъстин скръцна със зъби и пристъпи към нея. Арабела стоеше и го гледаше спокойно.
— Милорд, отново ли искате да ме изнасилите? Или може би да ме биете? Ако ми позволите да избера, бих предпочела побоя.
Джъстин очакваше изблик на гняв, но вместо него се сблъска с острия й език. Въпреки това в думите й липсваше страст. Говореше и стоеше така, сякаш разговорът не я засягаше, сякаш беше отдалечена на километри от него.
Равнодушието й го разгневи още повече.
— Каквото и да говориш — рече той, — няма да ми достави никакво удоволствие да те изнасиля. Предишния път не беше изнасилване, но ти продължаваш да се преструваш, че точно това съм направил, нали? Ще продължаваш да твърдиш, че съм те изнасилил и ще ми го натякваш до края на живота ни. Не те изнасилих, по дяволите. Аз бях нежен, доколкото бе възможно, но ти не заслужаваше дори капка нежност. Беше си заслужила да те изнасиля, но аз се сдържах като джентълмен. Що се отнася до побоя, бих предпочел да набия някоя стара кранта. Я се погледни само — можеш да предизвикаш само състрадание. По дяволите, Арабела, направи нещо, кажи нещо!
Тя се обърна и подхвърли:
— Забележителна реч. А сега, ако си свършил, по-добре да тръгваме, защото ни чака дълъг път до Ившам Аби.
После хвана юздите на Луцифер и понечи да тръгне. Това го вбеси. Сграбчи я за ръката и я завъртя към себе си.
— О, не, не съм свършил още. Освен това е по-добре да ти кажа всичко по-далеч от ушите на семейството ти.
Арабела отново пусна юздите на Луцифер и седна на насипа до пътя. Откъсна няколко стръкчета трева и сви рамене, което само го разгневи още повече.
— Е, по-добре да свършим тази работа — рече тя. — Казах ти да го направиш още преди, но явно не си успял. Прати ме по дяволите и къде ли не още с ругатните си. Явно само си се опитвал да оправдаеш насилието си през първата ни нощ. Ако това, милорд, не беше изнасилване, чудя се как ли би могъл да го нарече човек. — Вдигна глава към него и го погледна с толкова болка в очите, че Джъстин се сви като ударен.
Тя го проследи с поглед как се приближава с широки крачки към нея. После той се надвеси над нея, закривайки лунната светлина. Не можеше повече да го гледа. Болеше я, болеше я ужасно. Извърна очи и зачака, приковала поглед в тревата до себе си.