— Много добре съм премислила всичко. Вие сте страхливец.
— Имате късмет, че сте жена — заяви той накрая, а после се разсмя с пълно гърло, което й даде възможност да види, че той също има трапчинки на бузите. — Да — продължи, като я изгледа с оценяващ поглед. Обиждаше я с този мъжки поглед, и то умишлено. — Човек би помислил, че ви се иска да ви издърпам от ръцете този камшик и хубаво да ви натупам с него. Да не сте от онези жени, които обичат по-грубите игри?
— Само се опитайте и ще ви изпратя в ада! — отвърна тя, ядосана, че всъщност вече не контролира положението. Започваше да губи увереност. Не понасяше да бъде по-слабата и това я подразни. Стисна дръжката на камшика с такава сила, че чак пръстите я заболяха.
Не, не биваше да му позволява да я изкара извън кожата.
— Разкарайте се от земята ми — заяви тя с такъв властен глас, какъвто бе използвал баща й в онези случаи, когато други военни го бяха посещавали в Ившам Аби, за да разговарят с него по служебни въпроси.
— От вашата земя? Въпреки че имате маниерите и езика на невъзпитан и разглезен млад мъж, сигурен съм, че не възнамерявате да предявите претенции над графската титлата, нали? Не, това едва ли е възможно.
Неволно той засегна раната й. Отдавна я измъчваше отчаянието на провала, омразата към самата себе си, задето не се бе родила момче, което да наследи баща си и да бъде негова гордост. Отметна глава, събра останките от гордостта си и отвърна на обидата му:
— Предполагам, че тази земя поне засега е на майка ми. Както вече ви казах, баща ми за нещастие няма син. По-младият му брат, Томас, също няма син. Предполагам, че това го е опечалявало така силно, както опечалява мен, защото означава, че няма кой да наследи титлата му. Баща ми за съжаление не е имал късмет с пола на децата си.
Думите й го свариха неподготвен, защото прозвучаха неочаквано сериозно от една толкова млада жена. „Възхитителна е — помисли си той. — Красива е, сега дори още повече, отколкото бе преди пет минути.“ На глас обаче изрече:
— Не се корете, че сте жена. Не бива дори да си помисляте, че носите някаква вина. Баща ви се гордееше с вас повече, отколкото с дузина синове.
Видя как в сивите й очи, толкова подобни на неговите, блесва надеждата и изпита съчувствие към нея. Това не му допадна.
И отново пред него бе лейди Арабела, дъщерята на покойния граф Страфорд, с глас, изпълнен с презрение.
— Едва ли е възможно да знаете какво е чувствал баща ми. Съмнявам се, че ви е признал. Ако изобщо някога сте го виждали, то е било само от разстояние. А ако наистина ви е баща, той нямаше да ви позволи даже да се доближите до Ившам Аби, до жена му или пък до мен, неговата дъщеря. Баща ми беше почтен човек. Беше верен на съпругата си и държеше много на честта си.
Искаше му се да й каже, че не намира много смисъл в думите й, но предпочете само да отвърне:
— Както желаете.
Арабела настръхна. Той я пренебрегваше! Почувства в гласа му нотки, които издаваха човек, привикнал да командва и да му се подчиняват. Едва ли беше възможно. Най-вероятно беше точно това, на което приличаше — пират и мошеник, човек, който живее с измами, човек, когото не го е грижа за никого, накратко — извънбрачният син на баща й.
— Довиждане — спокойно каза тя. — Надявам се единствено, че чувството ви за чест ще ви възпре да дойдете в Ившам Аби. Появата ви би причинила на скърбящата ми майка още една голяма болка. Ако изобщо във вас има почтеност, ще се държите настрана. — А може би той започваше да си мисли, че го моли? В никакъв случай не биваше да го допусне. — Стойте настрана! Заповядвам ви да стоите далеч от дома ми! — изкрещя, после се обърна рязко и бързо се отдалечи от неподвижния мъж. Спря за миг и бавно се обърна. — Като незаконороден син на баща ми трябва да разговаряте с адвоката му. Може би ви е оставил нещо — нещо символично, предполагам — тя се завъртя и бързо се отдалечи.
Арабела бе доволна, че е взела надмощие над него. Поне това бе успяла да постигне. Мъжът стоеше, загледан след нея.
— Не — каза си той тихо, като леко потупваше с ръкавиците си отворената си длан, — присъствието ми няма да причини болка на майка ви. Не тя, а вие ще страдате, лейди Арабела. По-високомерна сте и от баща си. Дяволски сте горда, но аз все пак ви съжалявам.
ПЕТА ГЛАВА
Лейди Ан седеше между дъщеря си и Елзбет, заварената си дъщеря. Раменете й бяха леко приведени, а белите й като слонова кост ръце бяха здраво стиснати в скута й. Над лицето й се спускаше тежък черен воал, който прикриваше сплетената й руса коса, и падаше тежко върху гърба й. Беше й горещо, искаше й се да е настъпила вечерта и тя да бъде сама в спалнята със спуснати завеси, освободена от тези черни дрехи, които я покриваха от глава до пети.