— Трябва да побързаме, Арабела. Искам да видя тези помещения. Никога вече няма да имам тази възможност.
— Влизането вътре не е безопасно, Жервез — поколеба се тя. — Мога да ви покажа някои каменни стени, които са се срутили през последните десет години. Всъщност една от тях падна почти върху мен.
— Не бих посмял да ви подтиквам към какъвто и да бил риск, скъпа Арабела. Настоявам вие да останете навън, в безопасност. Аз ще вляза сам в старите стаи.
Е, по дяволите. Не можеше да го остави да слезе сам долу, въпреки че се надуваше като паун.
— Е, добре, за последен път. Да вървим.
Той изглеждаше поласкан. Арабела обаче не разбираше от какво.
— Ще правя каквото ми кажете — каза той и като се поклони, отстъпи назад и й направи път.
— Следвайте ме и стойте близо до мен — каза му тя през рамо и го поведе надолу.
Заобиколи грамадата от камъни и се насочи към далечния край на развалините. Тук всички големи камъни бяха отместени настрана, за да се запази възможно по-дълго коридорът под тях. През процепите на тавана се процеждаше светлина, която разкъсваше мрака на коридора. Арабела спря до едно място, където големите обли каменни плочи все още обрамчваха входа на стълбището, водещо към по-долния етаж. Надникна вътре.
— Забравих да взема свещи. Вътре е твърде тъмно, за да се оправим без светлина. Съжалявам, конте. — Ох, най-сетне щеше да се отърве от него! Искаше да намери Джъстин. Искаше да го целуне така силно, че дъхът на двама им да спре. Искаше да го попита кога най-сетне бе проумял истината, когато най-накрая бе разбрал, че не му е изневерявала, кога…
Французинът измъкна две свещи и кибрит от джоба на жилетката си.
— Voila, скъпа Арабела. Както виждате, аз съм подготвен за изследователска работа.
Не можеше да повярва. Готова беше да изругае. Взе една свещ от протегнатата му ръка и я поднесе към запалената кибритена клечка.
— Долу е страшно тъмно — каза му тя, след като двамата бяха запалили свещите си. — Внимавайте и вървете бавно.
Тръгнаха бавно надолу по назъбените каменни стъпала, които водеха към подземния коридор. Трепкащата светлина на свещите не успяваше да пробие дълбокия мрак. Арабела прескачаше внимателно падналите камъни. Мислено се молеше Жервез да се спъне и да си счупи врата, но на глас каза:
— Внимавайте къде стъпвате, Жервез. — Тя спря за миг и вдигна свещта над главата си. — Виждате ли, винаги е така — посочи стените. — Винаги са мокри от влага. Не е ли странно да са влажни при яркото слънце, което свети отгоре?
Той покорно пристъпи към стената и прекара пръсти по грапавата мокра повърхност.
— Изумително! Къде са килиите на монасите, Арабела?
Странно, но беше някак припрян и замислен. Нали идеята да разглеждат проклетите развалини беше негова? Дори носеше свещи. Къде ли бе изчезнал ентусиазмът му?
— Точно пред нас коридорът се раздвоява. Дясното разклонение се е срутило още преди години. Всъщност всички помещения са празни. Няма нищо особено за виждане.
— Няма значение — каза той зад нея. — Важна е чудната атмосфера и опасната романтика на развалините. Искам да я усетя как ме пронизва до костите.
Коридорът свърши изведнъж и Арабела вдигна високо свещта си.
— Останал е единствено този коридор. Стаите започват от тази врата и са наредени една след друга. — Тя се промуши през тясната врата в първата килия. — Не се облягайте на касата на вратата. Дъбовите греди едва успяват да задържат камъните на мястото им.
Стояха един до друг в малката каменна стая, а свещите им хвърляха игриви сенки върху влажните стени. Въздухът беше плътен и миришеше на мухъл.
— Надявам се, че преди седемстотин години тук е било по-приятно — каза тя и се наведе да докосне с ръка пясъка, покриващ пода.
— Искам да видя другите килии — рече Жервез и тръгна към следващата врата. — Стойте тук, Арабела. Ще се върна скоро.
Тя кимна. Беше доволна, че не трябваше да го придружава. Всичко изглеждаше толкова мирно, че нямаше нищо против да остане сама. Мъждукащата светлина на свещта му се мярна за кратко в другата стая, после изчезна.
Арабела огледа стаята и си спомни колко голяма й бе изглеждала като дете. Представи си един груб дървен нар до едната стена и може би малка масичка до другата. Едва ли щеше да остане място за нещо друго.
Изведнъж нещо силно избумтя над главата й. После шумът се премести към укрепената с дъбови греди врата. Тя прикри с длан свещта по-близо до себе си и пристъпи напред, но в миг отскочи, защото камъните над вратата се срутиха в краката й.
Едва сдържа писъка си. О, Боже, защо го бе довела тук? Знаеше си, че не е безопасно.