На Арабела й бе нужно голямо усилие на волята, за да пъхне ръка в джоба на палтото. Може би вътре бе останал някакво писмо, някакъв документ, който да подскаже кой е мъртвецът. Джобовете бяха празни. Тя пое дълбоко дъх и бръкна в джобовете на панталоните. Напипа лист хартия. Бавно го издърпа.
Разгъна листа и видя, че е писмо. Мастилото беше така избледняло с годините, че се налагаше да държи свещта опасно близо до пожълтялата хартия.
Успя да разчете датата — 1789 година. Месецът се бе изтрил. Погледна към текста на писмото и едва не извика от разочарование — беше написано на френски. Започна бавно да превежда.
Любими мой Шарл, той ме накара да дойда, въпреки че знае за назряващите брожения и за все по-големите бунтове на простолюдието срещу нас. Държи бебето ми при себе си, за да е сигурен, че ще се върна в Англия. Знаеш ли, той е направо бесен заради случилото се, защото смята, че е нещо като предателство от страна на моята фамилия. Непрестанно настоява да получи остатъка от обещаната му зестра. Чуй ме, моя любов, не се безпокой. Имам план, който ще ни освободи завинаги от него. Щом стигна до Франция, веднага ще отида в замъка…
Следващите няколко реда Арабела не можа да прочете, колкото и да се мъчи. Буквите се сливаха в безформени петна. Кой всъщност беше този Шарл? Ами тази жена? Тя поклати глава и прескочи размазаните редове.
Въпреки че нашият малък Жервез не може да избяга с нас, аз се научих да понасям болката на раздялата. С брат ми той поне ще бъде в безопасност. Жозет ще изпрати това писмо, моето последно писмо до теб. Скоро, моя любов, съвсем скоро ще бъдем отново заедно. Знам, че можем да му избягаме и да спасим Елзбет. Ще бъдем богати, любими мой. Неговата алчност ще ни направи богати. Чака ни нов живот. Свобода! Вярвам в Бог и в теб.
Арабела остана безмълвна с писмото в скута си. Сякаш Магдален се бе върнала при нея, за да разплете обърканите, мъчителни нишки на краткия си живот.
Значи този мъж, Шарл, е бил любовник на Магдален. Жервез беше тяхно дете. Следователно той не беше граф Дьо Трекаси, а извънбрачен син. Следващата мисъл направо я зашемети. Магдален беше също тъй майка на Елзбет. Господи! Значи Елзбет беше негова полусестра? О, Боже, дали той знаеше? Едва ли. Дори той не би могъл да бъде толкова зъл. Разбира се, сходството в чертите им беше очевидно. Тази прилика обаче добиваше вече съвсем друг смисъл. Двамата си приличаха не като братовчеди, а защото бяха брат и сестра.
Бедната Елзбет! Господи, трябваше да защити сестра си! Елзбет никога не трябваше да узнае, че се е любила със собствения си брат. Това би я унищожило.
Арабела поразена отгатна каква беше истината. Първата жена на баща й му бе изневерила. Всъщност тя бе родила дете, преди да се омъжи за него. Дали фамилията Трекаси не го бяха подкупили с някаква фантастична сума, само и само да го накарат да се ожени за Магдален и по този начин да потулят скандала? Отново погледна към писмото. Само ако можеше да разчете тези замазани редове. Прочете отново:
„Ще бъдем богати, любими мой. Неговата алчност ще ни направи богати.“
Остана неподвижна дълго време. Опитваше се да подреди в мислите си това, което знаеше, и онова, за което можеше само да гадае. Погледна отново към скелета и очите й се спряха на дупката от куршум в гърдите му. Спомни си многократните забрани на баща й да се разхожда из развалините. Дали се бе страхувал само за безопасността й?
Не.
Баща й навярно бе убил този човек, Шарл. Сигурно са се дуелирали. Да, навярно така бе станало — беше го убил в честен дуел. Баща й не беше убиец. Независимо от всичко друго той не беше убиец.
Изведнъж си спомни, че Магдален бе починала скоро след завръщането си от Франция. Арабела почувства как кръвта замръзва във вените й, От гърлото й се откъсна дрезгаво ридание:
— Не, Господи, само това не! Той не е убил и нея. Не го е направил. О, не!
Избледнелите страсти на думите, които идваха отпреди толкова много години, продължаваха да носят със себе си проклятието си. Единствената й мисъл сега бе да защити името на баща си и да унищожи това прокълнато писмо. Вдигна писмото и го поднесе с треперещи пръсти към пламъка на свещта. Не беше сигурна какво я спря, но дръпна хартията, сгъна я отново и я мушна в обувката си.
Свещта догаряше. Едва ли щеше да продължи да свети още дълго. Жервез беше обещал да доведе помощ. Жервез! Един самозванец и лъжец. Спомни си за странния тътнещ звук, преди да се срутят камъните над вратата. Дали не беше я затрупал нарочно? Може би се бе опитал да я убие? Но защо? Какво, за Бога, искаше този човек?