— Ще се оправиш. Сега те чака банята. После искам да поговоря с теб.
В този момент Арабела взе решение какво да прави. Джъстин все така не й вярваше, но въпреки това бе дошъл на помощ. Значи не му беше безразлична. Най-малкото, което му дължеше, беше истината.
— Аз също искам да говоря с теб.
А последствията да вървят по дяволите.
Графът само й се усмихна. Чудно какво ли щеше да му каже? Дали щеше да поиска прошка? Спомни си думите, които Арабела бе прошепнала до рамото му в тясната монашеска килия. Беше помислила, че вече й вярва. За какво ставаше дума? Не, сега не трябваше да мисли за това. Навярно щеше всичко да му признае. Нима току-що не бе казала, че иска да говори с него? Искаше цялата тази история да приключи веднъж завинаги. Но не, имаше още много, много други неща. Оставаше Жервез и всичко, което проклетото копеле, бе забъркало.
— Грейс ти е приготвила ваната. Най-добре да накарам горкия Грубс да направи същото. — Той се обърна неохотно. Не му се искаше дори за миг да я изпуска от очи, нито пък да излиза от графската спалня.
— Джъстин?
— Да?
— Благодаря ти. Ти ме спаси. Знаех си, че ще дойдеш, и ти наистина го направи.
— Ти би направила същото за мен, нали?
— Да, бих го направила. Но знаеш ли, милорд, мисля, че бих действала малко по-бързо — отвърна предизвикателно. — След сериозен размисъл бих казала, че се съмнявам дали бих те оставила да чакаш толкова дълго.
Джъстин се разсмя.
— Това беше добре казано. Вълкът мени козината си, но не и нрава си — добави и излезе.
За нещастие не им остана време да поговорят преди вечеря.
Както можеше да се очаква, разговорът на трапезата скоро се насочи към загадъчния скелет в стената на килията.
— По нищо ли не може да се разбере самоличността на горкия човек? — обърна се лейди Ан към графа.
— За нещастие няма никакви следи. По облеклото му може да се предположи, че е срещнал насилствената си смърт преди около двайсет години. Що се отнася до въпросите как или защо, или пък от чия ръка… — Графът само сви рамене.
Арабела замислено хапеше устната си. Обичаше свинско печено, но тази вечер направо не можеше да го гледа. Господи, та тя държеше отговорите на всички тези въпроси. Можеше да си представи какъв ужас ще се изпише на лицата им, ако им кажеше, че баща й беше убил този човек, любовника на Магдален на име Шарл. Ами Жервез? Как ли би реагирал, ако разбереше истината? Всъщност Жервез може би вече знаеше? Тя наведе глава и започна да си играе с няколко зърна зелен боб. Повече от всичко искаше да остане сама, далече от другите и да размисли. Трябваше да реши какво да прави.
— О, Арабела, колко е ужасно, че си била затворена сама с онзи скелет! Толкова си смела. Божичко, сигурно щях да умра. — Елзбет потрепери и от вилицата й изпаднаха няколко грахови зърна.
— Не, едва ли — отвърна тя. — Щеше да откриеш скелета и да пребледнееш като платно — поне аз направих точно това, — но после щеше да размислиш и да подходиш съвсем практично по въпроса.
— Мислиш ли? — намръщи се сестра й. После вдигна глава. — Смяташ, че щях да бъда толкова смела, колкото теб?
— Изобщо не се съмнявам. Ти също не би трябвало да се съмняваш. Моля се само това никога да не ти се случва.
Доктор Брениън погледна двете сестри. Ако Арабела можеше да даде на Елзбет цялата си сила още сега, на масата, тя беше готова да го стори. Какво ставаше тук? В нея бе настъпила такава силна промяна. Поклати глава замислено. Ан щеше да му каже по-късно какво става.
— И двете с Елзбет сте здрави като коне, но вас, уважаема графиньо, смятам да прегледам най-обстойно — обърна се той към Арабела. — Искам да се уверя, че сте напълно здрава.
Тя се насили да се засмее.
— Какво? Искате да стана жертва на някое от вашите отвратителни лекарства? Не, сър, благодаря. Майко, моля те, подай на добрия доктор малко от онзи пържен лук. Така поне ще отвлече вниманието си от мен.
— Джъстин — обърна се лекарят към графа, — не можете ли да убедите жена си, че трябва да бъде малко по-разумна?
Той само се усмихна и поклати глава.
— Оставете я да носи цицините и синините си на мира, Пол. Сигурен съм, че й няма нищо сериозно. Но бъдете сигурен, че тази нощ ще я държа под око отблизо.
— Аз съм този, който трябва да ви поиска извинение, скъпа Арабела — намеси се Жервез, като се наклони напред и направи артистичен жест с ножа си. Това бяха първите му думи през цялата вечеря. — Постъпих неразумно, като ви изложих на тази опасност. Постъпката ми е непростима и с нищо не може да бъде оправдана. Кажете ми какво бих могъл да направя, за да получите възмездие?