Коридорите бяха като оживени улици и във всяко ъгълче на двореца кипеше бурна подготовка. Понасях стоически напрегнатата атмосфера, докато един ден татко не ме спря в коридора.
– Мислехме да направим специална стая за участниците. Какво ще кажеш за…
– Достатъчно! – въздъхнах гневно аз. – Не ме интересува. Нямам никаква представа с какво трябва да е оборудвана една момчешка стая за развлечения, затова предлагам да попитате някого с известна доза тестостерон. А аз междувременно възнамерявам да изляза в градината.
Татко явно усети, че съм на ръба да избухна, затова ме остави да си тръгна, без да се съпротивлява. Бях му благодарна за отсрочката, била тя и кратка.
Излежавах се по бански върху одеяло, разпънато на ливадата, която се ширеше до ръба на гората. Открай време си мечтаех да имаме басейн, но колкото и да ме биваше в увещанията, татко не скланяше в това отношение. Станеше ли мой дворецът, това щеше да е първата ми точка от дневния ред.
Скицирах рокли в тетрадката си, опитвайки се да разпусна. Слънцето топлеше кожата ми, а бързото драскане на молива ми се сливаше с шумоленето на листата, сътворявайки приказна, успокояваща песен. Скърбях по загубата на кроткия ми живот. Три месеца, повтарях си. Три месеца и сетне всичко се връща постарому.
Пронизителен смях наруши покоя в градината.
– Джоузи – измърморих под носа си. Засенчвайки очите си с ръка, се обърнах и я видях да крачи към мен. Беше с една от приятелките си, момиче от висшето общество, с което беше избрала да дружи по простата причина, че компанията на хората от двореца не ѝ беше достатъчна.
Затворих тетрадката, скрих скиците си и се обърнах по гръб, за да се попека и отпред.
– Ще е приятно изживяване за всички ни – чух Джоузи да разправя на приятелката си. – Рядко ми се случва да общувам с момчета, така че ще се радвам на възможността да се сприятеля с някои от тях. Иска ми се един ден, когато ми намерят подходящ съпруг, да мога да разговарям свободно с него.
Врътнах очи. Ако смятах, че ще се привържа дори малко към тези момчета, щях да възроптая, задето си мислеше, че са тук за нейно развлечение. Като се замислех обаче, Джоузи така или иначе си въобразяваше, че светът се върти около нея. А идеята, че се смяташе за толкова важна, че някой да ѝ търси жених, беше направо нелепа. Можеше да се омъжи за първия срещнат и на никого нямаше да му мигне окото.
– Дано ме пуснат в двореца по време на Избора – изрази надежда приятелката ѝ. – Ще е толкова забавно!
– Разбира се, Шанън! Ще уредя да пускат всичките ми приятели. И за теб ще е ценен опит.
Колко мило от нейна страна да предлага дома ми и събитията в него като обучителна площадка на другарчетата си. Поех дълбока глътка въздух. Трябваше да се отпусна.
– Идлин! – изкрещя Джоузи, щом ме зърна.
Аз простенах, после вдигнах ръка да ѝ махна с надеждата, че ще ме остави на мира, ако не ѝ отговоря гласно.
– Вълнуваш ли се за Избора? – провикна се тя, вървейки към мен.
Нямах намерение да врякам като някоя каруцарка, затова не ѝ отвърнах. След малко Джоузи и приятелката ѝ застанаха над мен, скривайки слънцето.
– Не ме ли чу, Идлин? Вълнуваш ли се за Избора?
Джоузи никога не се обръщаше към мен както подобава.
– Разбира се.
– Аз също! Сигурно ще е много забавно с толкова хора наоколо.
– Те не са тук да общуват с теб – напомних ѝ аз. – Момчетата са мои гости.
Тя килна глава в жест, демонстриращ, че е наясно с този факт.
– Въпреки това ще е хубаво в двореца да има повече хора.
– Джоузи, на колко години си?
– На петнайсет – отвърна гордо тя.
– Така и си помислих. Ако толкова искаш, вече можеш да излизаш и сама да си търсиш нови приятели. Достатъчно голяма си.
Тя се усмихна.
– Не съм съгласна. Би било непристойно.
Не ми се въвличаше в този спор отново. Аз бях онази, която не можеше просто да стане и да си тръгне от двореца. Проверки за сигурността, регламентирани изявления и разглеждане на протоколи бяха задължителни мерки, преди дори да си помисля да отида някъде.
Освен това винаги трябваше да внимавам с какви хора дружа. Не можеше да контактувам с когото и да е. Позорните снимки не оставаха просто в нечия колекция, а влизаха в архива и възкръсваха, когато на вестниците им скимнеше да ме критикуват за нещо. Трябваше постоянно да съм на нокти, за да избегна всякакви ситуации, които биха опетнили моята репутация, тази на семейството ми и на цялата страна.