Джоузи беше обикновена гражданка. За нея нямаше подобни ограничения.
Не че това я възпираше да се държи по своя си начин.
– Е, поне си имаш компания за днес. А сега, ако нямате нищо против, бих искала да си почина.
– Разбира се, Ваше Височество. – Приятелката ѝ ми се поклони. Добре де, не беше чак толкова смотана.
– Ще се видим на вечеря! – каза Джоузи с прекомерен ентусиазъм.
Опитах да се отпусна наново, но пронизителният глас на Джоузи все ме връхлиташе отнякъде и в крайна сметка грабнах одеялото и скиците си и се запътих към двореца. Щом така или иначе не успявах да разпусна, можеше поне да свърша нещо полезно.
След престоя под яркото анджелиско слънце имах чувството, че вътрешността на двореца тъне в сумрак, и на очите ми им беше нужно малко време да се приспособят. Замигах учестено, мъчейки се да разпозная лицето на човека пред мен. Беше Остън, който тичаше по коридора с две тетрадки под ръка.
Предаде ми ги скришом.
– Скътай ги в твоята стая, чу ли? Ако някой попита, не си ме виждала.
После изчезна със същата скорост, с която се беше появил. Въздъхнах, съзнавайки, че нямаше смисъл да гадая какво се беше случило току-що. Понякога едва издържах тежестта на това да съм първородното дете, но се благодарях на бог, че аз бях поела щафетата, а не Остън. Винаги когато се опитвах да си представя него на трона, ми се завиваше свят.
Прелистих набързо тетрадките, любопитна да разгадая замисъла му. Оказа се, че не бяха негови. Бяха собственост на Джоузи. Разпознах детинския ѝ почерк, но дори това да не я беше издало, листовете, изпълнени с нейното име и това на Арън, оградени в сърца, бяха достатъчен показател. Но името на Арън не беше единственото. Няколко страници по-натам Джоузи вече беше влюбена и в четиримата членове на Choosing Yesterday, популярна музикална група, а след това в сърчицата фигурираше и името на известен актьор. Като че ли всеки мъж, тежащ на мястото си, беше достоен за дневника ѝ.
Реших да оставя тетрадките на пода до вратите към градината. Каквото и да беше намислил Остън, едва ли щеше да е толкова стряскащо за нея, колкото това да ги открие на входа, без да има всякаква представа как са се озовали там и кой ги е видял.
След като толкова се гордееше с близостта си с кралското семейство, трябваше отдавна да се е научила как се крият тайни.
Когато влязох в стаята си, Нийна вече ме чакаше и веднага грабна одеялото от ръцете ми, за да го носи за пране. Облякох се набързо, тъй като точно днес не бях в настроение да мисля за тоалета си. Тъкмо се канех да се заема с косата си, когато забелязах няколко папки на масата.
– Лейди Брайс намина да ги остави – обясни Нийна.
Вперих поглед в папките. Макар и това да беше първият ми истински ангажимент за тази седмица, нямах никакво желание да се захващам с него.
– Ще ги прегледам по-късно – зарекох се аз, съзнавайки, че едва ли щях да изпълня обещанието си. По-скоро щях да ги оставя за утре. Днешният ден си беше лично мой.
Пристегнах косата си с шнола, проверих грима си и тръгнах да издирвам мама. Имах нужда от компания, а и бях почти сигурна, че точно тя няма да ме кара да избирам мебели или храна.
Намерих я сама в Дамския салон. Табелката до вратата обявяваше, че истинското име на стаята е Библиотека „Нюсъм“, но не бях чувала никого да я нарича така, освен мама от време на време. Тук се събираха жените, така че всепризнатото название май беше по-практично.
Знаех, че мама е вътре още преди да отворя вратата, защото чух, че някой свири на пианото, а никога не можех да сбъркам нейния стил. Обичаше да ми разказва как след сватбата им татко я накарал да избере четири чисто нови пиана, всяко различно от другите. Сега едното се намираше в нейната стая, второто – в тази на татко, третото – тук, а последното – в рядко посещаван салон на четвъртия етаж.
До ден днешен ѝ завиждах за лекотата, с която свиреше. Веднъж ме беше предупредила, че някой ден възрастта ще отнеме ловкостта на ръцете ѝ и ще я остави да натиска мудно по клавиш-два. До момента възрастта не беше постигнала своето.
Опитах да не вдигам шум, но тя въпреки това ме чу.
– Здравей, скъпа – поздрави ме, отдръпвайки пръстите си от клавишите. – Ела да седнеш до мен.
– Не исках да те прекъсвам – извиних се аз и седнах на пейката до нея.
– Не си ме прекъснала. Просто разпусках и вече се чувствам по-добре.
– Станало ли е нещо?
Тя се усмихна разсеяно и потри с длан гърба ми.
– Не. Просто обичайното напрежение на работното място.
– Напълно те разбирам – отвърнах аз, прокарвайки пръсти по клавишите, без да изтръгвам звук от тях.