Кимнах колебливо.
Той си пое дъх.
– Моят Избор не беше пълен фарс, но и не беше далеч от това определение. Баща ми собственоръчно подбра участничките, включвайки в играта млади жени с политически връзки, влиятелни семейства или достатъчно чар, че да накарат цялата страна да ги боготвори. Знаеше, че трябва да са от всякакъв сой, за да изглежда правдоподобно състезанието, затова пусна три Петици за разнообразие, но до по-ниските касти не стигна. В неговите очи Петиците бяха просто еднодневки, чието предназначение беше да отхвърлят подозренията.
Осъзнах, че устата ми е зейнала, и веднага я затворих.
– Мама?
– Трябваше да изхвърчи още в началото. Истината е, че едва се задържа заради опитите на баща ми да ме настрои срещу нея или да я премахне сам. А погледни я сега. – Цялото му изражение се промени. – Макар и някога да не можех да си го представя, сега е още по-обичана кралица дори от майка ми. Даде на страната четири прекрасни, интелигентни, силни деца. И донесе истинско щастие в живота ми.
Той прегледа небрежно пликовете в ръцете си.
– Нямам представа дали съдбата и провидението съществуват наистина. Мога да те уверя единствено, че се случва най-голямата ти мечта да влезе през вратата, решена да не те допусне до себе си. И въпреки това, по един или друг начин, откриваш, че все пак можеш да я спечелиш.
До онзи момент не бях имала причина да се съмнявам, че познавам цялата любовна история на родителите си. Но като се имаше предвид признанието на татко, че мама изобщо не е трябвало да участва в състезанието, както и нейното разкритие, че въобще не е имала желание да участва в него, се чудех как бяха успели да се съберат.
По изражението на татко си личеше, че и той самият не можеше да повярва.
– Ще се справиш чудесно, нали знаеш? – каза той, грейнал от гордост.
– Защо си толкова сигурен?
– Защото приличаш на майка си, както и на моята майка. Решителна си. А най-важното е, че не обичаш да се проваляш. Знам, че ще успееш, ако не заради друго, то поне защото няма да се задоволиш с по-малко.
На косъм бях да му кажа, да си призная, че бях съставила цял план за изгонването на момчетата. Защото той беше прав: не исках да се проваля. Но в моите очи провал беше да допусна някой друг да ръководи живота ми.
– Сигурна съм, че всичко ще се получи както трябва – казах аз с нотка на съжаление в гласа си.
Той вдигна ръка да докосне бузата ми.
– Обикновено така се случва.
Седма глава
Обстановката в студиото беше леко променена. Обикновено само двамата с Арън седяхме пред камерите заедно с родителите ни, но тази вечер Кадън и Остън също присъстваха на сцената.
Помощниците на татко бяха разположени на столове от другата ѝ страна, а по средата стоеше купа с всички пликове, които бях избрала по-рано. До нея имаше и празна купа, в която щях да ги слагам, след като ги отворех. Нямах особено желание да обявя имената лично, но така поне наглед контролът беше в мои ръце. А това ми допадаше.
Седалките зад камерите бяха заети от останалите обитатели на двореца. Генерал Леджър целуваше госпожица Луси по челото и ѝ шепнеше нещо. Бяха минали няколко дни, откакто бях дочула разговора им, и още ми беше много жал за нея. Не се сещах за друга двойка, по-достойна да създаде потомство. И не се сещах за семейство, по-способно да им помогне… от Шрийв.
Въпреки това не знаех как да им помогна.
Госпожица Марли шъткаше на Джоузи, която навярно се смееше на някоя шега нейно собствено творение и лишена от всякакъв хумор. Така и не разбрах как бе възможно прекрасна жена като госпожица Марли да роди толкова ужасни същества. Което ме подсещаше: любимата ми тиара, онази, която носех сега, ми беше любима единствено защото Джоузи беше изкривила най-любимата ми и беше загубила два скъпоценни камъка от втората в личната ми класация. А дори нямаше право да ги докосва. Ама никакво.
Кайл седеше до нея, зачетен в някаква книга. Понеже очевидно всичко случващо се в страната и дома ни беше твърде отегчаващо за него. Какъв неблагодарник само.
Той вдигна очи от книгата, забеляза, че го гледам, направи ми физиономия и пак зарови нос в страниците. Защо изобщо си беше направил труда да идва?
– Как се чувстваш? – Мама изникна ненадейно до мен и преметна ръка през раменете ми.
– Добре.
Тя се усмихна.
– Изключено е да си добре. Това си е страшничко.
– О, да, вярно. Колко мило от твоя страна да ме подложиш на толкова невероятно изживяване.