Плеснах ръката му.
– Седем минути. Ти трябваше да се родиш пръв. Хиляда пъти по-добре щеше да ми е да си седя самичка и да драскам писъмца, вместо да се занимавам с всичката скучна бумащина. И с глупавия Избор! Не разбираш ли колко е ужасно?
– Как изобщо те въвлякоха в това? Мислех, че вече не съществува.
Врътнах очи.
– Не го правят заради мен самата. Това е най-лошото. Народът негодува и татко иска да го поразсее. – Поклатих глава. – Нещата отиват на зле, Арън. Хората рушат домове и унищожават поминъка си един на друг. Има и жертви. Татко не е сигурен каква е причината, но смята, че главните виновници са нашите връстници, поколението, израснало след разпада на кастовата система.
Той направи гримаса.
– Няма логика. Как е възможно животът без подобни ограничения да възбуди недоволство?
Замислих се. Нима можех да му дам отговор, при положение че и ние самите още гадаехме?
– Е, аз израснах със знанието, че един ден ще стана кралица. И точка. Нямах избор. Ти, за сметка на това, винаги си знаел, че сам ще избереш съдбата си. Че можеш да постъпиш в армията, да станеш посланик, да постигнеш какво ли не. Но представи си, че всъщност не е така. Че тази свобода е била илюзия.
– Хм – пророни той, следвайки мисълта ми. – Тоест не позволяват на хората сами да избират професията си?
– Професията, образованието, отказват да им плащат. Чувала съм дори за хора, които забраняват на децата си да сключат брак с някого, който е по-нископоставен по отношение на някогашните касти. Нещата не се развиват така, както татко е очаквал, и ситуацията е почти неконтролируема. Можем ли да принудим хората да са справедливи един към друг?
– И в момента татко се мъчи да пребори този проблем? – попита скептично той.
– Да, а аз ще съм магическият фокус, който ще отклони вниманието на размирниците, докато се намери решение.
Брат ми се засмя.
– Това ми се връзва много повече, отколкото идеята най-ненадейно да те обземат романтични помисли.
Аз килнах глава.
– Не се заяждай, Арън. Не ми се омъжва, но какво от това? Какво значение има? На другите момичета им е позволено да останат неомъжени.
– Да, но от другите момичета не се очаква да родят наследник на престола.
Плеснах го отново.
– Помогни ми! Какво да правя?
Той ме погледна в очите и по същия начин, по който можех да доловя всяка негова емоция, разбрах, че усеща страха ми. Не бях подразнена или ядосана. Нито пък възмутена или потресена.
Бяха уплашена.
Едно беше да изискват от мен да управлявам страната, да понеса отговорността за милиони животи. Това беше работа, назначение. Можех да отмятам точки по списък, да се разпореждам. Сега обаче искаха от мен нещо много по-лично, още едно късче от живота ми, което трябваше да си е лично мое, а се оказваше, че не е.
Закачливата усмивка изчезна от лицето на брат ми и той придърпа стола си по-близо до моя.
– Ако целта им е да разсеят хората, защо просто не предложиш други… варианти? Кралският брак не е единственият подход. От друга страна обаче, щом мама и татко са стигнали до такова решение, навярно са изчерпали всички останали варианти.
Зарових лице в ръцете си. Не исках да му казвам, че бях предложила него като алтернатива, нито че бях подхвърлила дори името на Кадън. Усещах, че е прав, че Изборът явно е последната им надежда.
– Чуй сега, Иди. Ти си първото момиче, на което по право предстои да заеме кралския престол. И народът очаква много от теб.
– Все едно не го знам.
– Да, но това – продължи той – ти дава и голям превес в евентуалните преговори.
Вдигнах съвсем леко глава.
– Какво имаш предвид?
– Ако толкова настояват да го сториш, преговаряй с тях.
Изопнах рязко гръб и умът ми се завъртя в кръгове, мъчейки се да измисли какво бих могла да поискам в замяна. Вероятно имаше начин всичко да свърши бързо, без дори да се стигне до предложение за брак.
Без предложение за брак!
Ако действах незабавно, сигурно лесно щях да склоня татко на какво ли не, стига да се съгласях да участвам в Избора.
– Ще преговарям! – прошепнах аз.
– Именно.
Станах, сграбчих ушите на Арън и лепнах една целувка на челото му.
– Ти си моят герой!
Той се усмихна.
– Можеш да разчиташ на мен, кралице моя.
Аз се изхихиках и го сръчках с лакът.
– Благодаря, Арън.
– Захващай се за работа. – Той ми посочи вратата, но подозирах, че всъщност го интересуваше повече да продължи писмото си, отколкото да ме подтикне към действие.
Изхвърчах от стаята му и хукнах към моята, за да взема лист. Трябваше да помисля.