— Благодаря. — Преднамерено реши да не връща комплимента. Фреди бе с обикновен черен костюм, който не му стоеше съвсем добре. Ръкавите на ризата бяха малко широки, а материята бе твърде опъната върху мускулестите му гърди.
Седеше удобно на червената кожена пейка на една от най-добрите маси в ресторанта. Всъщност, след като огледа бързо мястото, Атина забеляза, че са настанени на по-хубава маса, отколкото един президент на звукозаписна компания, както и две кинозвезди. Тя бе закъсняла с десетина минути и Фреди я чакаше.
— Избра ли вече какво ще поръчаш?
— О, не. Обикновено не ям китайска храна. Надявах се ти да ми помогнеш, може би да поръчаш нещо хубаво и за мен — отвърна Фреди без капка притеснение в гласа. — Нещо с месо, направо умирам от глад.
— Така ли? Тежък ден?
Той кимна.
— Проблеми с къщата. Една от външните стени в източното крило явно е сериозно засегната от плесен.
— Ужас. — Прояви достатъчно любезност да потръпне. — Доста неприятно, съжалявам.
— Архитектите искат да я съборят и да я вдигнат наново. Проклет да съм, ако им позволя. — Лицето му придоби разгневено изражение. — Семейството ми притежава тази къща от триста години.
— Няма ли да я наследи брат ти? Ти си по-малкият син.
Фреди кимна.
— Но пак си остава домът на детството ми; боли ме за нея.
— Ти си управител на имението, нали? — попита Атина. — Какви задължения имаш?
Прикри лека прозявка. Сега щеше да се наложи да изслуша как богаташкото синче бъбри неспирно за лов на фазани и за китната градинка с подправки, оградена с каменни стени. Тя също много обичаше „Бозуел“, но според Атина къщите бяха като децата — можеш да обичаш до болка своето, но се налага да се правиш, че се интересуваш и от чуждите. Появи се сервитьорът и тя набързо поръча традиционни ястия. Колкото по-бързо се нахранеха, толкова по-скоро можеше да си тръгне.
— Нужни са много пари. Има доста работа по реставрирането на къщата. В имението работят около двеста души, имаме малка фирма за производство на органични храни, къщата е отворена за посетители през лятото… В общи линии ръководя среден бизнес. — Фреди говореше уверено. — Хората разчитат на мен за прехраната си. Искаме да съхраним „Фарнсуърт“ като истинско провинциално английско имение, а не някакъв развлекателен парк, управляван от Националния тръст. — Той сипа саке в малки чашки и за двамата и изгълта своето наведнъж. — Хората си мислят, че управлението на имението се състои в това да организираш поредното парти с игра на крокет, защото не могат да си представят, че богатите работят. Аз понякога работя по осемнадесет часа на ден.
Атина се почувства леко засрамена.
— Разбирам.
— Е, разбира се, не съм умен като теб. — Фреди сви рамене. — Всички правим най-доброто по възможностите ни.
— По-големият ти брат не иска ли да се занимава с имението?
Лицето му помръкна.
— Крис е по-скоро прахосник, честно казано. Татко много се тревожи за него. Всички се тревожим. Понякога ми се ще аз да бях по-големият — не заради титлата и имението, а за да не пада товарът изцяло върху него. Татко го накара да се запише в армията и в гвардията е бил подложен на голям тормоз, а после, като излезе оттам, се интересуваше само от нощни клубове и наркотици. Сестра ми също се бе забъркала, но сега поне е чиста.
— Съжалявам. — Атина осъзна, че е престанала да чака удобен момент да зареже Фреди, а го слушаше внимателно. Не впечатляваше с висок интелект, но беше откровен и уверен в себе си. Изглеждаше доста добре, по един особен, земен начин.
— Не всеки може да издържи в армията. Аз самият съм бил няколко години, служих по времето на първата война в Залива.
— Убивал ли си някого? — на шега попита тя.
— Опасявам се, че да — отвърна той напълно сериозно и тя се изчерви, без да може да отвърне нищо. — Това бе най-трудното, което някога съм правил, и същевременно най-доброто. Ще ми се и сега да можех да служа на страната си.
— Тогава защо не го направиш?
— Заради „Фарнсуърт“. Ако оставя всичко на брат си, имението ще западне, а Крис ще умре. Ежедневният контакт с мен поне го предпазва да се отдаде напълно на пороците си.
— Не могат ли родителите ти да го оставят без пари?
Фреди поклати глава.
— Част от парите са свързани с наследството, но получи и доста солидна сума, когато навърши осемнайсет. Брат ми бе застигнат от проклятието на титлата и богатството. Ще ми се да нямаше попечителски фонд. Подобно нещо може да лиши човек от инициативност. — Той я погледна с възхищение. — Не и теб обаче, Атина. Ти си делова жена, а също и учен. Би могла да си седиш у дома и да харчиш парите си по клубове като брат ми. Но ти не си оставила това да те разврати.