— Уха. — Лили кимна бавно и Венера забеляза, че вместо омраза в погледа й се четеше уважение. — Права си.
— Разбира се, че съм права. Аз се отказах от актьорството, защото не притежавам онова, което имаш ти. — Венера й махна да тръгва. — Сега изчезвай оттук. Отивай в „Ковънт Гардън“.
— Добре — каза Лили, а после по-уверено повтори: — Добре! Благодаря ти, Венера. Вече ще се оправя.
— Гледай да е така — строго нареди Венера на отдалечаващата се вече Лили.
После се облегна на стола и усети как я обзема дълбоко задоволство. Даде си сметка, че това е било първото й голямо изпитание като продуцент и че се е справила отлично.
В определен момент щеше да се наложи да се изправи срещу Ханс Тирш. Сега вече го съзнаваше. Но нарочно го остави на заден план. Първо трябваше да приключи с филма, да му осигури постпродукцията, а после и да го продаде.
На вратата на фургона се почука.
— Влез — извика Венера.
Беше Рио Джаксън, ентусиазиран сценичен помощник, студент първокурсник по филмово изкуство, който бе във възторг, че е на снимачната площадка.
— Госпожице Чеймбърс…
— Казах ти да ме наричаш Венера.
— Търсят ви по телефона. Мъж на име Пол Уестфийлд. Каза, че се обажда от Ню Йорк.
Уестфийлд. Името моментално я изтръгна от унеса й. Това бе човекът за връзка с „Клаксън“, агенцията, която бе наела, за да проучи Бей Линг. По дяволите, мислено изруга тя. Не й се говореше с него. Вече бе пропиляла достатъчно време с Бей Линг. Но пък той звънеше само когато бе наистина важно.
— Дай ми телефона.
Венера взе мобилния апарат от момчето.
— Венера Чеймбърс.
— Имам резултатите от междинния доклад. — Гласът по телефона бе ясен и отсечен. Очевидно тези хора бяха свикнали да говорят направо по същество. — Бихме искали да ви ги съобщим лично.
— Можете ли да ми кажете същината?
— Опасявам се, че не.
Венера започна да се ядосва.
— Аз съм ви клиент, господин Уестфийлд.
— Вие и сестра ви, госпожице Чеймбърс. — Говореше спокойно и явно нямаше намерение да отстъпва. — Въпросът е строго поверителен, а телефонът може да се подслушва. Смятам, че докладът трябва да ви бъде представен лично.
— Мога да накарам Диана да се включи в конферентна връзка.
— Идеята не е добра. Смятаме, че случаят засяга сигурността на клиента.
Това я стресна.
— Сигурността ли?
— Както казах, това е обществена линия. Госпожице Чеймбърс, вие приехте условията ни, когато подписвахте договора. Никога не правим нещо, което би застрашило както клиентите ни, така и случая, по който работим.
Венера се канеше да попита дали не се шегува с нея, но тонът му й подсказваше, че не е така.
— Много добре. Лична среща. — Замисли се за графика си. — В момента съм доста заета. И бих искала братовчедките ми и сестра ми също да присъстват, а Диана е в Рим.
— Какво ще кажете за следващата седмица? В понеделник?
— В понеделник е чудесно. Можете ли да дойдете в дома ни, да кажем към осем вечерта?
— Чудесно. Имате телефонния ни номер.
Венера затвори. Понеделник. Е, поне щеше да събере и останалите момичета, а и Диана щеше да е доволна, че и те двете са дали своя принос. Зачуди се какво ли има да казва човекът от агенцията.
Грабна телефонната слушалка и набра номера на Карлтън Барт, оператор на монтажа; много талантлив момък от филмовата академия, който вече бе впечатлил Кийша по време на снимки за реклама на „Епъл“.
— Карлтън. Идвай веднага тук — нареди тя.
Двадесет и трета глава
Слънцето залязваше над Рим. Диана стоеше облегната на парапета на площад „Кампидолио“ и гледаше към Римския форум. Беше топла пролетна вечер и камъните под краката й сякаш излъчваха топлината, която бяха погълнали през деня. От тази височина пред нея се откриваше забележителна гледка. Пред погледа й се издигаше арката на Домициан, зад останките от основите на сената можеше да видят руините на двореца на Цезар, а зад тях се простираше хълма Палатин. Беше изключително красиво и внезапно изпита прилив на задоволство, сякаш проникна чак в костите й, също като топлината, излъчвана от земята.
Беше работила здраво. Нямаше никакво размотаване по ресторанти, за да се наслаждава на спагети със зелени подправки или пресни горски гъби. Диана направо отиде на строителната площадка на хотела, който се намираше срещу църквата „Св. Йоан Латерански“, и през изминалите няколко дни бе работила по интериора до изтощение. Този път нямаше да има никакви спортни съоръжения, нито спа център. Диана беше обмислила много сериозно проекта. Карл я бе предупредил, че бизнесът е много голям и няма право да бърка. „Виктрикс“ щеше да се отличава от „Хилтън“, „Савой“ и останалите реномирани хотелски вериги. Трябваше да въплъщава две неща: на първо място — върховен лукс, а на второ — уникална атмосфера. В „Ковънт Гардън“ гостите щяха да се потопят в модерния и луксозен, но и здравословен живот в Лондон, който бе център на консуматорското общество. В Ню Йорк хотелите на веригата вече бяха ориентирани към бизнесмените. В Рим тя искаше да предложи ненадминато гастрономическо удоволствие, както и да подчертае неповторимото излъчване на Вечния град.