Диана стигна до решението след дълго обмисляне. След това се бе заловила за работа. Обичайно бавните работници в Италия нямаха никакъв шанс с нея. С парите на Карл Родън можеше да осигури експедитивно обслужване. Тя настояваше за бързина. Перлата в короната на „Виктрикс Рим“ щеше да бъде фантастичен ресторант. Най-добрият в един град, който се славеше с прекрасна храна. Диана подписа договор с най-прочутия сладоледен салон в Рим, точно до фонтана „Ди Треви“; отмъкна най-добрите готвачи не само от другите реномирани хотели, но и от закътани малки гостилнички, където менюто бе само на италиански и туристи не стъпваха изобщо. Имаше възможност да назначи главен готвач от ресторант, включен в справочника „Мишлен“, но тя предпочете възхитителните ястия на шейсетгодишна готвачка, която притежаваше малко кафене в Трастевере.
Разположи ресторанта на най-горните два етажа, като се погрижи да има прозорци от пода до тавана, за да се наслаждават гостите на красивата гледка, докато отпиват от виното си. После идваше ред на декора. Как би могла да направи „Виктрикс“ уникален? Всички хотели в Рим слагаха снимки на града, стари картини в масивни рамки и акварели. Диана реши, че може да измисли нещо по-добро.
Искаше да улови духа на града. Нае двама куратори и се впусна в истински лов на антики. Щеше да ги изложи на видни места — във фоайето, дори и в по-скъпите апартаменти. При влизането си гостите щяха да се озовават сред изящни антики и ценни предмети. Диана купи статуи, оръжия, монети, бижута, датиращи от времето на Римската империя до Ренесанса, от праисторическата епоха до периода на Втората световна война. Това щеше да бъде хотел, но същевременно и музей. А освен това, мислеше си с усмивка Диана, тук щяха да се предлагат и най-разкошните коктейли „Белини“, приготвени с фреш от праскови и отлежало шампанско.
Въодушевлението й заразяваше всички на строежа. Готвачите, кураторите, интериорните дизайнери, всички се запалиха от идеята. Това нямаше да бъде просто поредният хотел.
— Хората ще идват да видят хотела дори и да не са отседнали в него — закани се Диана. — Намираме се встрани от центъра, затова хотелът трябва да се нареди сред забележителностите на града.
Джована Берлучи, художествен директор на Музея на републиката, стоеше до нея и се възхищаваше на бюста на Брут, който Диана бе купила на безумно висока цена.
— Si, е magnifico1 — не можа да сдържи възхищението си тя.
— Grazie2 — отвърна Диана и наклони глава. Наистина беше доволна от покупката. Щяха да са нужни още месеци наред, за да се обзаведе, да се наеме персонал и оборудване, но вече имаше визия за цялостната концепция и облик на хотела.
— Ще бъдете доволна — опита се да продължи на английски Джована, — че синьор Родън ще може да види с очите си това questa ventura3.
— Моля? Не. — Диана се усмихна кисело. — Ще го види, когато е готово. Той е в Ню Йорк, в централния офис.
— Не, не. — Джована се усмихна, разкривайки кривите си зъби. — Той се обади на мен в музея. Питал за покупката на статуята „Рома Виктрикс“.
Естествено. Централната фигура за централното фоайе. Трябваше да я купи. Как можеше „Виктрикс Рим“ да няма своята „Рома Виктрикс“? Но цената на статуята съставляваше огромна част от бюджета — деветстотин хиляди евро. Увереността й се изпари. Ами ако Карл Родън реши, че действа прибързано, че харчи неразумно… или още по-лошо, че Диана е просто аматьор…
— Какво му казахте за статуята? — попита тя, като се помъчи тонът й да не издава чувствата й.
— Казах му, че е забележителна творба и вие взели на сметка.
Диана се успокои мъничко.
— Grazie, Джована.
— Ма u vera4.