— Lo lo solo…5 — съгласи се Диана. — Той остана ли доволен?
— Да. И идва да види статуята. Също и хотела.
— Идвал е тук? — Връхлетя я мощна вълна адреналин, стомахът й се сви. Тя се зарадва, че работниците и чистачите бяха заети и никой не можеше да види как се изчервява. — Е, управителите на обекта ще го разведат наоколо. Утре заминавам за Лондон, трябва да довърша работата си в „Ковънт Гардън“. Ще се върна, когато хотелът е готов за обзавеждане.
— Кога заминавате утре?
— Полетът ми е в седем вечерта.
Джована се усмихна многозначително. Тя бе леко прегърбена възрастна жена с криви като на вещица зъби, но много умна.
— Няма нищо, ще го видите. Той идва a l’undici6.
Диана отвори уста и понечи да каже нещо, но забеляза как Джована я наблюдава внимателно и реши да си замълчи и да си придаде спокоен вид.
— Значи явно ще се засечем — каза тя.
— Аха — отвърна само италианката, но развеселеният й тон казваше всичко.
Диана бе приключила работа в пет следобед и повървя пеша до центъра на града. Нямаше смисъл да се хваща такси в Рим — навсякъде беше прелестно, а и така щеше да изразходи калориите от знаменития италиански сладолед. Носеше чифт от лимитираната последна колекция обувки с равна подметка на „Марк Джейкъбс“ и в съчетание с лек копринен костюм с панталон на „Армани“ се чувстваше удобно и стилно облечена, като при това й бе прохладно дори и под жаркото италианското слънце. Беше отседнала в малък хотел близо до „Театро ди Марсел“ и затова обичаше да се отбива до Римския форум. Сядаше за пет минути на стъпалата, взираше се в избледнялата красота на мястото и успяваше да си възвърне усещането за равновесие и покой. Някога Рим е бил центърът на света. Сега това бе Ню Йорк. Хотелът, който проектираше за Карл Родън, щеше да съчетае двата свята.
Задъвка леко долната си устна. Дали той щеше да го види по този начин? Обектът „Ковънт Гардън“ бе далеч по-лека задача — хотелът бе почти завършен, когато тя се бе включила в проекта. „Виктрикс Рим“ все още се строеше. Диана искаше Карл да види проекта й готов, представен по подходящ начин.
Вместо това трябваше да му даде каска и да го разведе из строителната площадка.
Запита се дали изглежда толкова добре и с каска… Стига. Не ставай смешна, смъмри се и се извърна от железния парапет. Проектираният от Микеланджело площад „Кампидолио“ вече опустяваше, туристите се връщаха обратно в хотелите си, за да похапнат. Тя не бе имала възможност да се наслади истински на Рим. Но сега само искаше да се измъкне оттук и да си тръгне, възможно по-скоро.
Карл Родън. Бе се държала леденостудено с него в нощта, когато се бяха запознали. Беше го определила като неподходящ кандидат за съпруг. Беше преценила, че не може да компенсира попечителския фонд на чичо Клем…
Ами сега?
Сега се срамуваше. Бе преценила напълно погрешно Родън, човекът, който й бе дал шанс да се раздели с имиджа на разглезена и безполезна жена, която мисли само за партита, и да постигне нещо в живота си. Работеше и се наслаждаваше на работата си. Диана се изчерви от срам, като се сети каква бе само допреди няколко седмици. Тогава бракът по сметка й се бе струвал отлична идея — всички момичета от елита искаха да си хванат някой милиардер за съпруг. Но сега не искаше да бъде жена на Карл Родън. Искаше самата тя да бъде като него.
Сепна си и се смъмри сурово. Бързо заслиза по стръмните каменни стъпала, които водеха от „Санта Мария ин Ара Цели“ — прелестната църква, на чието място някога бе стоял храмът на Юнона Монета. Какво ли би казала братовчедка й Юнона за подобно отношение. За това, че Диана не искаше богат съпруг и че почти не я бе грижа за попечителския фонд. Далеч от Англия, от Бей Линг и къщата им в Нотинг Хил, всичките им малки хитрини приличаха просто на детска игра.
Слънцето бавно залязваше и угасващата светлина на деня удължаваше сенките, които хвърляше неофашисткият мавзолей на Виктор Емануил Втори. Близо до хотела й имаше ресторант, който много харесваше — мрачен и леко клаустрофобичен, но пък предлагаше фантастична италианска храна. Щеше да си поръча бутилка отлично „Брунело“ за малко лукс, както и задушен заек, а за предястие — спагети с трюфели и гъби, съвсем малка порция, както правеха италианците.
Диана се опита да се концентрира само върху вечерята. Непрекъснато се увличаше в странични мисли. Това бе едва втората й поръчка. Не можеше да се издържа само с тези петдесет хиляди, дори и ако Карл Родън харесаше крайните резултати. И имаше само един-единствен клиент. За когото започваше да си мечтае…