Карл сам й го бе казал, спомни си Диана. Не се интересуваше от нея.
Освен това тя бе видяла приятелката му — живо въплъщение на кукла Барби. И дори и да бе зарязал точно тази красавица, сигурно мястото й вече бе заето от точно същата такава — кльощаво момиче без никакви женствени извивки, а не като Диана, която се гордееше с тялото си на звезда от четиридесетте години на миналия век — с много тънка талия и едър бюст. Щом Карл Родън предпочиташе типа жени от модния подиум, тя не би могла да се съревновава с тях.
И бездруго той бе заявил, че не може да спи и да работи с нея. Тя нямаше други клиенти. Хотелът „Ковънт Гардън“ щеше да отвори врати едва след месец, а „Виктрикс Рим“ — след шест. Ако държеше на работата си, повтори си отново мислено Диана, не биваше дори да си помисля да оплеска нещата.
Чудесно. Тя крачеше уверено, потънала в мислите си. Опитваше се да започне на чисто. Нямаше място за безполезни романтични увлечения. Утре щеше да се появи на срещата в най-обикновения си костюм и без никакъв грим. Ще се види с Карл, ще му обясни какво прави, после ще се извини и ще си тръгне.
Реши да пропусне задушения заек и да си поръча вечеря в стаята. Щеше да си легне рано. Можеше да пробва да звънне у дома, да поговори с другите момичета за Бей Линг.
Каквото и да е, само да се разсее от мислите си.
Леко нервна, Диана се събуди рано. Облече си вталена рокля с копчета отпред, среса косата си, сложи си лек бронзиращ овлажнител и тръгна към „Виктрикс“. Родън щеше да пристигне едва след няколко часа, така че имаше шанс да подготви мястото. Налагаше се да му представи визията на хотела насред прахоляка и строителните отпадъци, докато слагаха плочки и водопроводни тръби. Едва вчера тя бе поръчала постаменти за статуите — искаше да ги нареди по местата им и се надяваше той да има добро въображение. Огромните прозорци с викториански рамки бяха вече сложени по горните етажи. Диана възнамеряваше да освободи терена от работници и поне да изтъкне пред Карл огромното пространство, да му покаже прелестното разположение на хотела, гледката към „Св. Йоан Латерански“, великолепната базилика, която се намираше точно пред тях, както и древните стени на града в източна посока.
След като приключеше с това, щеше да изтича обратно в хотелската си стая, да се изкъпе отново и да почисти лицето си, след което да облече най-неугледните си дрехи. Беше си взела и чифт груби обувки с ниска подметка за дълго ходене, както и костюм с дълга пола „Джийн Муир“, който й придаваше леко безформен вид. В гардероба й нямаше нищо, което да можеше да се определи като наистина грозно, а сега нямаше време за пазаруване. Но въпреки това имаше намерение да изглежда възможно най-непривлекателно. Рано сутрин в Рим бе хладно, но от бързането страните й бяха порозовели. Бе решила да не слага чорапи; дългите й крака бяха гладки и загорели от слънцето, а косата й блестеше — върху основния цвят на тъмен кестен сега проблясваха медни кичури с меки оттенъци на червеникавокафяво и карамел.
Но Диана нямаше време да мисли за външния си вид. С чанта „Гучи“ и чифт огромни слънчеви очила тя направо тичаше през града. Когато пристигна до хотела, бе леко задъхана. Смутено се огледа и забеляза малкото кафене отсреща, където италианците се отбиваха за сутрешна закуска: сладка кифличка може би, но задължително миниатюрна чаша страхотно еспресо, гъсто и силно. То доставяше необходимата доза кофеин само след десет секунди. Мислено си отбеляза да направи подобен бар и във фоайето на „Виктрикс“. Американците и англичаните щяха да предпочетат да закусят по стаите, но римляните, за чието одобрение тя мечтаеше, щяха да си искат кафето.
И точно сега бе напълно съгласна с тях. Пресече улицата тичешком, през натоварения трафик, в който шофьорите опасно бързо минаваха по тесните улички към центъра на града, и се озова в кафенето.
— Buongiorno… un caffu, per favore7 — задъхано изрече тя.
— Ecco8. — Сервитьорът й подаде порцелановата чашка и Диана отвори чантата си, за да плати.
— Започваш рано. — Диана чу познат глас зад гърба си и направо подскочи от изненада.
Карл Родън стоеше точно зад нея. Имаше тен и носеше идеално скроен лек вълнен костюм, черни обувки и масивен платинен „Ролекс“. Тъмните му очи се присвиха развеселено и тя се изчерви.
— Карл! Какво правиш тук?
— Мисля, че имам право да посетя собствения си хотел — меко отвърна той.
— Аз… да, естествено. — Диана порови в чантата си за няколко евро, за да прикрие смущението си.
— Grazie.
— Prego9.
— Но аз не те очаквах преди единайсет. — Диана знаеше, че изглежда смутена. Бузите й розовееха от бързането, косата й бе разрошена, имаше грим, макар и съвсем лек, но достатъчен. И отчаяно й се искаше да закопчае горното копче на роклята.