— Моля те да не вдигаш скандал, Джак — ледено отсече тя.
Лицето му потъмня от гняв и Юнона скръсти ръце, изпълнена с възмущение.
На вратата се почука. Слава богу, помисли си тя. Някой от прислугата.
— Извинете ме, госпожо Дарлинг. Има телеграма за вас.
— Телеграма! — бодро възкликна Юнона с престорена веселост в гласа. — Колко вълнуващо. Донеси ми я, ако обичаш, Уилкинсън.
Момичето се приближи с плика върху сребърен поднос. Юнона го взе, посегна към ножа за писма с перлена дръжка върху махагоновата масичка и ловко го сряза.
Не беше от Мили. Лицето на Юнона пребледня ужасно.
— Мили боже, какво е станало? — възкликна Джак и се приближи до нея. — Да не би някой да е починал?
— О, не бъди толкова мелодраматичен — сопна се тя. Пое си дълбоко въздух; виеше й се свят и се нуждаеше от няколко секунди, за да се съвземе напълно. Всички планове за соарета и обеди мигновено се изпариха от главата й.
— Уилкинсън. Опаковай два куфара за Сейшелските острови. Най-хубавите ми тоалети, ако обичаш. — Вдигна ръка. — Не, остави, сама ще се погрижа. — Нервно прехапа долната си устна. — Заминавам веднага. Отложи всичко!
— Много добре, госпожо Дарлинг. Ще ида да се обадя на лейди Корк.
— Не! — Тази жена да не беше идиотка? Защо всички бяха толкова глупави? В нея се надигна гняв срещу целия свят.
— Прекалено късно е за това. Ще трябва да я приема. Заминавам следобед. Би ли извикала шофьора ми за три часа?
— Да, госпожо. — Линда Уилкинсън побърза да се оттегли. Юнона се намръщи на хубавичката домашна помощница, докато тя излизаше от стаята.
— Нямам намерение да заминавам за проклетия остров — заяви Джак. Тъмните му очи обходиха слабото й тяло в класически костюм на „Шанел“ — бледожълт, с кремави ревери, и специално подбраните яркожълти обувки от естествена кожа с нисък ток на „Диор“. Върху бледата кожа на шията й блестеше наниз от перли от южните морета на „Дом Масо“. Юнона знаеше, че той изгаря от желание да смъкне всичко от нея. Замълча за миг, изпълнена с ненавист.
— Никой не е канил теб — каза тя, студена като кубче лед. — Чичо Клем иска да види мен. Само мен. И останалите момичета.
Джак Дарлинг сви рамене.
— Проблеми в рая? — В гласа му се долавяше горчивина. — Ти си нищо без тези пари, Юнона Чеймбърс. Запомни това. Ако ти трябвам, аз ще бъда в бара.
И той излезе, докато тя гледаше ужасено пред себе си.
Четвърта глава
Полетът в четири и половина не бе обявен на никое от таблата. На летище „Станстед“ четирите жени бяха отделени от останалите пътници в първа класа и стояха близо една до друга до огромния прозорец, докато нетърпеливо брояха минутите, преди да се качат в частния си самолет.
Багажът им в куфари на „Луи Вюитон“ вече бе в товарния отсек; само Юнона използваше друга марка — куфарите й се правеха по специална поръчка от фирма за кожени изделия в Уилтшър и заедно с домашната си помощница тя бе опаковала всяка копринена риза и сатенена рокля между тънки пластове специална хартия.
Сега всички бяха усамотени в частния салон, а ръчният им багаж лежеше спретнато подреден в краката им. Венера и Диана бяха предпочели малки пътни чанти на „Прада“; Юнона носеше консервативен модел пътна чанта от трийсетте години на миналия век, а Атина пътуваше с класическо куфарче на „Гучи“.
Гледаха се една друга смутено.
— Казва само, че е по семеен въпрос — напомни им Диана.
— Тогава защо е цялата тайнственост? Защо не се обади? — попита Атина и нервно потърка ръце в панталоните си. — Никога досега не е правил така.
— Ще се доверим изцяло на думите на чичо Клем, нали? Иска да ни види лично — заяви Юнона Дарлинг и рязко отвори компактната си пудра, инкрустирана със слонова кост. — Прекалено просташко е да драматизираме излишно.
— Стига, Юнона. — Венера ядосано вдигна поглед от ноктите си. — Колко бързо си събра багажа? Обзалагам се, че си била ужасена като всички нас. Защо не запазиш снобските си маниери за консервативните си приятелки?
Четирите млади жени се изгледаха с взаимна омраза.
Точно сега никоя не искаше да е близо до някоя от роднините си. Но нямаше какво да се направи. Всички бяха като в капан, всички заедно. Богатството, на което се градеше животът им, бе под заплаха. И нито една от тях не можеше да направи друго, освен да се страхува.
— Да не се караме — обади се Атина Чеймбърс, забелязала напрежението у сестра си. — Знаете колко мрази такива неща чичо Клем.