— Разкажи ми по-подробно.
— Искам „Виктрикс“ да е като музей. Ще поставим истински ценни предмети от различни епохи във всички най-хубави стаи, а в общите помещения ще разположим уникални произведения на изкуството. От статуята на богинята на победата до бюста на Брут в главния коридор на приземния етаж. Туристите ще идват само за да видят произведенията на изкуството и да пият чай в градината на страхотно високи цени. Отсядането в този хотел ще бъде проява на изискан вкус.
— Да. — Той кимна. — Нека се разходим, за да ми покажеш къде ще стоят по-важните артефакти.
Диана го разведе наоколо.
— Тук ще има статуя на Аполон от трети век, а на стената ще сложим копие на рисунка на Микеланджело… Участвам в наддаване на търг за един шлем и меч от знаменития галски легион на Цезар, които да поставим във фоайето пред основната зала на ресторанта. В тази ниша ще има прекрасна статуя на императрица Юлия Домна, на която й липсва само връхчето на носа…
Приключиха обиколката в задната градина. Диана му показа сътвореното по нейния проект: гъсти чемширени плетове, лавандула, портокалови и лимонови декоративни дръвчета, както и маслинови дървета с бели стволове.
— Джована ми каза какъв е планът ти за това място. — Родън поседна на старинната пейка от ковано желязо, поръчана от Испания, която Диана бе разположила близо до фонтана, чиито водни струи проблясваха под слънцето. — Искаш да сложиш тук статуи на богини, на които са наречени братовчедките ти и ти самата: Диана, Юнона, Атина и Венера.
Тя се изчерви, засрамена, че са разкрили малката й проява на суета. Вярно беше. Но тя го бе замислила като малка шега само за посветени. Прекрасните статуи струваха десетки хиляди лири, платени с парите на неговата компания. Погледът на Карл бе неразгадаем. Тя се замисли с ужас дали няма да изгуби хонорара си заради това.
— Изглеждаш шокирана? Това са имената, нали? Известните братовчедки Чеймбърс — Диана, Юнона, Атина, Венера.
Тя само кимна с пресъхнала уста.
— Какво, нима си мислеше, че няма да проверя какво правиш? Твоят проект за ремонт на хотела вече изчерпа бюджета за този обект.
— Съжалявам. Просто реших, че може да е забавно… Статуите наистина са прекрасни, Карл, и ще стоят много добре в тази градина… — Гласът й постепенно заглъхна. — Виж, наистина е малка шега, но не е за сметка на хотела. Приемам задълженията си много сериозно.
— Хей. — Той се усмихна за първи път и тя внезапно долови ирония в гласа му. — Не се сърдя. Само съм… заинтригуван.
Изпита такова силно облекчение, че колената й направо омекнаха. Дискретно се пресегна и потърси опора в каменната стена. Надяваше се той да не забележи.
— Това е. — Постара се да звучи отривисто и делово. — Какво мислиш? Още сме на много ранен етап, но „Виктрикс Рим“ ще стане уникален хотел.
Сега Карл се усмихна широко и сякаш слънцето надникна иззад облаците.
— Да, много е добре. Идеята за музейните експонати е отлична. Хотелите ми трябва да станат нарицателно за висока класа, но в никакъв случай да изглеждат еднакво. Ще увелича бюджета ти с още един милион евро. Намери и малко по-интересни артефакти, освен тези с най-висока художествена стойност. Неща, за които хората ще говорят. По-масово изкуство.
Диана веднага го разбра.
— Някоя детска играчка, табелка с надпис „публичен дом“…
— Искам да съживиш Древния Рим.
Тя грейна.
— Благодаря, шефе. Ще го направя.
— И не ме наричай „шефе“ — каза той.
— Защо? — засмя се тя, доволна, че е харесал идеите й.
— Защото ме възбуждаш, когато го казваш.
Диана замръзна на мястото си, не смееше дори да си поеме въздух, нито да го погледне. Много бавно вдигна очи към лицето му. Родън я гледаше преценяващо, внимателно. Тя се опита, но не успя да потисне силното изчервяване, което тръгна от шията й и стигна чак до бузите. Колкото до роклята, мислено отбеляза Диана, все едно я нямаше; тялото й се напрегна и реагира на погледа му, сякаш не носеше нищо, освен бикини.
— О, боже — без капка разкаяние възкликна Родън. — Ела с мен в хотел „Хаслър“. Трябва да поговорим за това.
Седяха заедно във фоайето на хотела му, най-изисканият в Рим. Диана не можеше да не оцени разположението му на върха на Испанските стълби, но бе абсолютно сигурна, че новият „Виктрикс“ ще се превърне в по-известна забележителност. Но сега не можеше да мисли за работата. Карл бе проверил съобщенията си на рецепцията и се бе присъединил към нея, седеше насреща й толкова близо, че коленете им се докосваха. И Диана не знаеше какво да си мисли; сърцето й биеше лудо, дишаше учестено. Можеше да изгуби работата си или сърцето си. А тя не искаше да се прости нито с едното, нито с другото.