Най-ужасното бе, че дори и ако чичо й зарежеше Бей Линг още утре, всички пари в банковите му сметки нямаше да решат проблемите на Юнона в този момент.
Тя най-накрая се бе влюбила в съпруга си. Точно когато той си бе отишъл.
Но поне останалите момичета си идваха у дома.
По навик Юнона приготви таблата с напитките. Действаше механично, сложи малко маслини и бисквити със сирене, както и сребърния сервиз за кафе. Все още бе истинската домакиня в това семейство. Щяха да се съберат, да изслушат госта си. Нямаше нищо лошо в това.
Атина паркира своя „Астон Мартин“ на алеята пред къщата и остана вътре само за миг, за да си почине. Беше направо изтощена — през целия ден бяха довършвали обзавеждането. Не бе споделила с Юнона, но беше вложила в клуба почти цялата останала й сума от парите на чичо Клем. Може би беше лудост, но Атина страшно харесваше идеята и искаше да я види реализирана. Беше нарушила всички правила. Нямаше нужда строителството да се точи месеци наред. Това зависеше от броя на ангажираните работници. В изблик на вдъхновение тя бе наела четири отделни бригади и само за няколко дни всички кабели бяха прекарани, а стените — измазани; работниците боядисваха, забиваха пирони, режеха с триони и се трудеха усърдно в старото кино. Тя им плащаше добре и се грижеше за тях, като им поръчваше пица, газирани напитки, вода и дори бира в края на деня. Сега там бе екипът на интериорния дизайнер и внимателно поставяха специално поръчаното обзавеждане. Всяка мебел в клуба, всеки диван, всяка картина и малко килимче бяха направени или измислени от жена. Това напълно съвпадаше с идеята й, която съвсем скоро щеше да се реализира.
Клубът щеше да отвори врати на следващия ден. Нямаше да има помпозно откриване. Точно обратното — дискретно, без достъп на журналисти, освен ако не са членове, но тогава трябваше да подпишат декларация за поверителност. Отзивите в пресата щяха да се появят, след като се разчуе за клуба. Ако си бе свършила работата добре.
В момента Атина можеше да мисли само за това. Не и за Бей Линг. Беше допринесла за общата кауза, като я бе представила на Боб. Скоро щеше да настъпи моментът, в който да разберат какво може да се купи с пари. Но между братовчедките Чеймбърс съществуваше негласно споразумение да се подкрепят взаимно; всички живееха заедно тук с определена цел. Диана и Венера също искаха да помогнат и затова бяха наели детектива. Трябваше да отдели време да присъства. Все пак ставаше дума за семейството.
Атина въздъхна и слезе от колата. Юнона сигурно вече бе приготвила всичко. Беше едва април, а на Атина вече й бе дошло до гуша от всичко това. През главата й мина еретичната мисъл, че вероятно би било хубаво, ако Бей Линг и чичо Клем все пак се оженят. Тогава всички те можеха да забравят за малките си игрички…
Но не, имението „Бозуел“ бе застрашено. Нямаше да спечели нищо от клуба тази година. А Фреди… е, с него тъкмо бяха започнали да се срещат сериозно, а и той бездруго нямаше много пари.
Тя сви рамене. Явно трябваше да стигне докрай. Наметна кашмирения шал върху раменете си и влезе уверено през главния вход.
Диана се мъчеше да се съсредоточи. Това бе нейната вечер, срещата бе организирана от нея и сестра й. Разбира се, че беше важна. Карл Родън не бе единственият мъж на света с частен самолет. А какво можеше да направи с малкия си бизнес, само ако си върнеше издръжката от половин милион на година?
Но умът й бе другаде. Трябваше да помисли за рекламната си стратегия. Бе прекарала изключително вълнуващ ден в Сохо в най-реномираната рекламна агенция „Картър, Бъргли и Кортън“ и им бе дала всичко, което можеше да си позволи. Те й бяха предложили реклама със снимки на спортния център на „Виктрикс Лондон“ и на ресторанта в римския хотел — и двете места изглеждаха изискано. Под снимките имаше текст с ръкописен шрифт: „Чеймбърс дизайн. Обществени и частни проекти“. Следваше номер на телефона и факса в малкия й офис в Излингтън.
Изглеждаше много стилно и професионално. Къде да публикува обявата? Диана вече бе решила какви точно услуги ще предлага фирмата й: скъпи поръчки. Щеше да похарчи половината от досегашните си хонорари за реклама в „Уолпейпър“, специализираното списание за дизайн, в „Стандарт“ и „Хаус Бютифул“. Сериозен риск, но човек трябваше да похарчи малко пари, за да спечели повече…