Юнона заяви:
— Вдигам тост за момичетата от фамилията Чеймбърс.
— За момичетата Чеймбърс — повториха всички и отпиха.
Клемент затръшна телефонната слушалка.
— Мария! Кажи да докарат колата и да приготвят самолета! Консуела! Опаковай багажа ми за Лондон.
— Да, сър!
— Да, сър!
Камериерките хукнаха да изпълняват нарежданията му. Действаха бързо и той знаеше, че ще се намира в самолета след по-малко от час. Колко мразеше това. Но се налагаше да действа в кризисна ситуация. Те се опитваха да му избягат, нещата се изплъзваха от контрола му. Време бе да сложи край на тази малка шега.
Момичетата си въобразяваха, че ще успеят. Сякаш не знаеха, че дори и да оцелеят дребните им компанийки, той пак можеше да ги смаже.
Дребното недоразумение с Бей Линг изобщо не го засегна. Тя просто щеше да бъде изтрита от живота му. Не, важни бяха момичетата. И какво означаваха за него.
Дъщерите на братята му.
Мислите на стареца се понесоха назад във времето, много, много отдавна. В детството му. Още тогава бе емоционално резервиран. Двамата му братя се смееха и играеха заедно и бяха много близки. Маркъс и Рупърт винаги се бяха държали добре с него, а той ги отблъскваше. Когато те се забавляваха, прегръщаха родителите си, Клемент винаги бе усещал на някакво първично, подсъзнателно ниво, че те са нормални, а той — не.
Беше страшно концентриран. И затворен в себе си. Не отвръщаше на явно изразената любов на родителите и братята си. И когато баща му го накара да ходи на психоаналитик…
Все още пазеше жив спомена от случилото се тогава. Неговият интелигентен баща с израз на дълбока загриженост на лицето. Лицемер.
— Мисля, че Клемент е болен, докторе. Той не изпитва чувства към другите хора…
Негодник. Поставиха му диагноза, че страда от лека форма на психично разстройство — липса на емпатия, неспособност да общува. Какво посегателство над личността му. Той просто бе фокусиран върху целите си, само толкова. Нямаше време за глупости.
В деня, в който брат му Рупърт загина, Клемент бе с него. Пиеше в бара, докато Рупърт обядваше и се смееше със съпругата си. А после стана катастрофата.
Никой не знаеше, че той, Клемент, е шофирал.
Не беше нарочно. Един фазан бе изскочил на пътя. Клемент се стресна и завъртя волана. Колата се изплъзна от контрола му и се удари в дървото. Брат му загина на място. Но нали всички умират, мислеше си Клемент, всички умират някога…
Каза единствено на другия си брат, Маркъс. И младият Маркъс избухна.
Обвини Клемент в ужасяващо безразличие. Каза му, че е луд…
— Компанията ми тъкмо започва да се развива добре. Купуваме диамантена мина в Южна Африка. Не мога да си позволя подобна публичност.
— Зарежи компанията, Клем, ти си част от това семейство. Мама мисли, че Рупърт е бил пиян. Момичетата загубиха родителите си. Не разбираш ли?
— Рупърт го няма. Нищо не може да го върне. И аз ли да страдам? — Клемент се вбеси. — Полицаите може да обвинят мен, Маркъс, това ли искаш? Може би точно това искаш.
По-малкият му брат го зяпна невярващо.
— Ти си болен, Клем. Страдаш от параноя.
— Ти си срещу мен. — Клем си спомни студеното отношение на майка си. — Всички сте настроени против мен. Няма да рискувам всичко, за което съм работил.
— Това са само пари, Клем. Какво са те в сравнение със семейството?
— Всички поставят парите на първо място, Маркъс. Не бъди наивен.
— Грешиш. Ти си болен, Клем, позволи ми да ти помогна.
Явно иска да сложи ръка на диамантите ми, помисли си Клем и разтреперан от ярост и ревност, скочи на първия самолет. Когато приключи със сделката за мината, той замина за Сейшелските острови.
И повече не видя никого от неблагодарните си роднини. Понякога се чуваха по телефона. Докато не разбра, че момичетата са пораснали.
Тогава омразата, което го бе разяждала отвътре през всичките тези години, доби определена форма. Момичетата — наследничките на Рупърт и на Маркъс.
Щеше да покаже на високоморалните си роднини каква е истинската сила на парите. И как техните скъпоценни дъщери ще предпочетат богатството пред така наречените „семейни ценности“.
Тяхното покорство щеше да докаже правотата му.
И момичетата, отрупани с пари, винаги се бяха подчинявали на волята му. Непрекъснато бяха доказвали, че Клем е прав. Така бяха придавали смисъл и чувство за справедливост в живота му.