— Диана Чеймбърс — обади се тя весело. — Бъдете кратки, бързам за летището.
— Няма да ходите никъде, госпожице Чеймбърс — грубо нареди женски глас. — Имате среща с чичо ви.
Диана изслуша ултиматума на жената и се изсмя.
— Вашият шеф не може да ми нарежда нищо, госпожо Киршнер. С цялото ми уважение към вас, моля, предайте му, че може да върви по дяволите.
— Ще дойдете — настоя фрау Киршнер, — иначе сестра ви Венера ще пострада.
Диана замръзна. Жената явно не се шегуваше.
— Ще пострада ли, какво искате да кажете?
— Искате ли да разберете?
На Диана й призля.
— Не правете никакви глупости — отвърна тя. — Ще дойда.
Венера седеше в новия си апартамент на „Кингс роуд“, разсеяно прелистваше един сценарий и се опитваше да се съсредоточи. Цялата гореше от превъзбуда. Ханс я бе оставил да си тръгне най-накрая, но не преди да я притисне силно към себе си за чувствена целувка. Накара я да почувства тялото му, да усети силата му и да си спомни живо всяка подробност от първия път, когато я бе завел в леглото си.
Не можеше да се концентрира.
Тя се усмихна. Това бе едно малко отмъщение, но той явно му се бе насладил напълно…
Триста хиляди долара. Сто и петдесет хиляди лири. Не беше половин милион, но държеше много повече на тях, защото ги бе спечелила с много труд. Тръсна глава в опит да се отърси от мислите си. Венера бе твърдо решена първия й голям проект за филмовото студио да направи Елинор Маршал отново известна.
Трябваше да започне от началото, напомни си тя. Да намери страхотен сценарий…
Телефонът й звънна.
— Венера Чеймбърс? — попита нечий глас.
— На телефона.
— Спрете, каквото и да правите — нареди направо гласът. — Трябва да дойдете в центъра на Лондон. Обажда се личната асистентка на чичо ви Клемент. Той ви вика на среща…
— Съжалявам. Нямам какво да кажа на чичо си — отговори Венера и затвори.
Телефонът отново звънна.
— Имам делово предложение за вас, госпожице Чеймбърс. Вашият чичо има властта да попречи на първия ви филм да стигне до екран. Иска да ви види в кантората на адвокатите му в четири следобед.
— Моят чичо може да върви по дяволите — заяви Венера. — Непременно му го предайте от мое име, госпожо.
— Братовчедките ви и сестра ви ще дойдат. Те явно осъзнават опасността, която вие не разбирате. Ще ви очакват. — Тонът на жената бе категоричен. — Изключително важно е, госпожице Чеймбърс, надявам се да дойдете.
— Щом момичетата ще бъдат там, и аз ще дойда. Но първо ще им се обадя. — Венера изпитваше огромно презрение. — Сега предайте съобщението ми на чичо ми. Дословно.
Отново затвори. Но знаеше, че ще отиде. Както и в случая с Бей Линг, момичетата не можеха да си позволят да пропуснат срещата.
Клемент седеше в кантората на адвокатите си, настанил се удобно на бюрото на старшия партньор. И защо, не? Офисът всъщност бе негов, платен с неговите пари.
— Господин Чеймбърс. — Хаймън Уайт, старши партньор и уважаван кралски съветник, влезе в кабинета. След като първо почука, разбира се. Клемент не позволяваше прояви на неуважение. — Племенничките ви са тук за срещата, сър.
Клемент вдигна очи.
— Покани ги.
Адвокатът отвори широко вратата като лакей и четирите момичета влязоха вътре. Колко ли мразеха, че ги е събрал заедно. Отново. Точно като на Коледа…
Юнона предвождаше групичката. Атина, Венера и Диана я следваха. Без да кажат и дума, те седнаха едновременно на четирите стола, които бяха подредени за тях.
— Върви, Хаймън. — Клемент го отпрати. — Погрижи се никой да не ни безпокои.
Клемент ги огледа една по една. Прочутите великолепни братовчедки Чеймбърс. Великолепни само благодарение на неговите пари.
Дъщерите на Маркъс и на Рупърт. Продукт на невзрачните благоприлични бракове на братята му, на непоносимо скучния им живот. Той не се бе оженил. Години наред мисълта за тези момичета, които растяха в Англия, го разяждаше отвътре. Проклетите му братя. Лишени от смелост и амбиции, но способни да създадат поколение.
И двамата имаха семейства. Наследници. А той нямаше нищо. Клемент се бе взирал в четирите красиви момичета, бе мислил дълго за тях. Те бяха онова, което братята му притежаваха, а той не би могъл никога да получи. Не и за всички пари на света, както му бе казал Маркъс. С пари не можеш да си купиш семейство.
Хм. Щеше да види дали е така.
Беше ги купил. Рупърт и Хестър бяха мъртви, а Маркъс и Емили, колкото и да го мразеха, не биха застанали на пътя на благополучието на дъщерите си. И така, съвсем невинно, Клемент бе създал попечителския фонд. Колко лесно и просто се бе оказало да ги привлече към себе си. Малко пари, малко алчност и те бяха готови да играят по свирката му като всички останали; слепи за неудобното положение, в което поставяха родителите си, и за грозното си отношение една към друга. И постепенно се бяха превърнали в мързеливи, разглезени и зависими жени.