— И да не забременее — мрачно изтъкна Диана. — Обзалагам се, че вече се опитва. Щом се появи хлапето, получава солиден дял до живот. Не мога да си представя как чичо Клем ще лиши от наследство собственото си дете, дори и някога наистина да я зареже.
Всички потръпнаха. Светлото им бъдеще помръкваше и направо се сриваше.
— Ще се върнем в Лондон — категорично отсече Юнона. — И ще се разправим с Бей Линг.
Венера сви рамене.
— Ще се наложи всички да работим заедно.
Юнона се усмихна.
— Опасявам се, че ще се наложи.
Шеста глава
Атина крачеше по чакълената алея към къщата, загърната в пухеното си яке. Беше кучешки студ, а голите клони на ябълковите дървета се поклащаха мрачно на фона на бялото небе. Сивият зимен ден не можеше да помрачи гледката на енорийското имение от времето на крал Джордж: стени от светъл камък, строга фасада в стил осемнадесети век, големи прозорци с дървени рамки и гълъби, накацали по покрива. Тънка струйка дим се виеше високо в бледото небе. Господи, в салона бе запалена камина. Онова, което наистина искаше сега, бе топла кифличка с масло, може би и с пикантен соев пастет. Винаги хапваха това у дома — беше нещо като традиция.
С какво нетърпение очакваше да види отново родителите си. Затворени в себе си, доста саможиви и вглъбени в собствения си свят академични преподаватели, те нито се интересуваха, нито знаеха за тревогите, свързани с попечителския фонд на чичо Клем. В този дом същото важеше и за Атина.
Но скоро щеше да се наложи да научат. Години наред Атина и Юнона бяха спокойни, че родителите им са щастливи. В началото на всяка година дъщерите им предлагаха да им изпратят част от попечителския фонд. Маркъс и Емили живееха в благородна нищета; Атина би им дала половината от парите си, без изобщо да се замисли, и бе сигурна, че и Юнона би го направила.
Но те бяха упорити. Особено баща й. Маркъс отказваше да пипне и пени от парите на по-големия си брат, независимо че ги изпращаше Атина. Винаги, когато тя повдигнеше темата, обичайно спокойното му лице помръкваше, присвиваше устни и Атина забелязваше как гневът напира да избие на повърхността.
— Не искам да завися от Клемент, скъпа, благодаря ти. — Маркъс свиваше тъмните си вежди. — Двамата с майка ти сме добре. Моля те, не ми предлагай повече.
В крайна сметка тя бе престанала. В семейството на професорите Чеймбърс уважението се ценеше особено. Атина знаеше, че ако нещо се обърка, двете с Юнона можеха да ги подсигурят, стига да имаха нужда. Сега обаче тази спасителна мрежа се бе разкъсала.
— Здравейте — извика тя, докато отваряше тежките врати.
Рядко заключваха; наоколо не бе имало и един обир от поне трийсет години. Къщата се намираше в Съсекс, в края на равнината Певънси, и при хубаво време, човек можеше да види морето оттук. Стари дъбове скриваха къщата от пътя, а входът към алеята приличаше на запустял път в гората.
— Здравей! Скъпи, Атина е тук. — Майка й излезе през входната врата с набрашнени ръце и я целуна. — Направих кейк с кимион за чая.
Кучетата дотичаха като кълбо от подскачаща ръждивочервена козина — Бонзо и Фидо, техните червени сетери. Заподскачаха ентусиазирано върху Атина и задъвкаха палтото й на „Джейгър“ за поздрав. Сякаш се бяха разделили с нея едва вчера.
— Скъпа, здравей. — Баща й, професор Маркъс Чеймбърс, тромаво излезе откъм библиотеката, а очилата му бяха смъкнати до средата на носа. Очите му, смалени зад дебелите лещи, искряха от удоволствие. — Радвам се да те видя, Атина. Надявам се, че си гладна, майка ти цял ден готви.
— Умирам от глад — призна си тя.
Атина се огледа. Къщата все още бе величествена, но явно западаше. Острият й поглед забеляза прахоляка, дупките и проядената от дървоядите облицовка. На стената имаше подозрително на вид петно, точно под масления портрет на дядо й, което приличаше на следи от влага; боята се белеше навсякъде, а на тавана забеляза петна от плесен. Старите персийски килими, застлани върху каменния под, бяха протъркани и проядени от поколения молци.
Имението „Бозуел“ се нуждаеше от голям ремонт.
Винаги бе смятала сама да се заеме с него. Обожаваше тази къща и близо четиринайсетте декара земя край нея с крушовата градина, лехи с лавандула и тисовите храсти край езерцето с патиците. Юнона не се интересуваше от нея, защото нямаше нищо общо с Лондон, регатата „Хенли“ и конните надбягвания в Аскът. Атина винаги си бе представяла как живее тук с гениалния си съпруг — учен, номиниран за Нобелова награда или член на Британското кралско научно дружество или на престижния колеж „Ол соулс“, специалист по природните науки, за да не й е конкурент в нейната дисциплина — както и с куп дечурлига с червени бузи, здрави и красиви, невероятно умни.