— Но ние сме неговото семейство.
Атина не разбра какво означаваха погледите, които си размениха родителите й.
— Клемент живее като отшелник — каза Маркъс. — Не поддържаше никакви контакти със семейството, дори и когато Рупърт загина. И после един ден, съвсем неочаквано, реши да оправи нещата, като затрупва с неприлично големи суми пари четири невръстни хлапета. Атина, това не е редно. Двамата с майка ти никога не бихме попречили на шансовете ви в живота. Но сега съм доволен, че е решил да прекрати игричките си.
Какви игрички? Атина отпи малко чай, за да прикрие изражението си. Нима не разбираха? Проблемът с попечителския фонд бе изключително сериозен въпрос!
— Вярвам, че ще ви е много по-добре без тези пари, скъпа — подкрепи го Емили Чеймбърс. — Заради тях всички вие се държахте малко странно. А какво е животът без предизвикателства?
Лесен е, каза си Атина. Приятен. Спокоен.
— Може ли да попитам… ние имаме ли някакви пари?
— Ние ли? Аз и майка ти?
Атина кимна.
— О, мили боже, момичето ми. — Маркъс щеше да се задави от смях. — Не ме разсмивай. Ние сме хора на науката. Майка ти наследи тази къща. Само тя ни крепи през всички тези години.
— Ясно — мрачно преглътна Атина.
Донякъде се бе надявала, че може чичо й Клем да не е единственият милиардер ексцентрик в семейството и че родителите й може също да имат тайно богатство.
— Разбира се, къщата вече не е наша собственост. — Атина бе изяла хлебчето с пастет и Емили й отряза дебело парче от тъмнокафявия апетитен кейк. — Продадохме я преди години, когато училищните такси за теб и Юнона започнаха да ни тежат много.
Атина избърса трохите от устните си и едва не се задави.
— Какво? Продали сте имението „Бозуел“?
— Точно така.
— Но вие още живеете тук — объркано рече тя.
— Беше от новия тип сделки — обясни Маркъс. — Прехвърляш собствеността на предприемаческа фирма и после можеш да живееш в къщата до смъртта си и те ти плащат известна сума пари всеки месец. Обратното на ипотека. Но вече не сме собственици на имота.
— Много добре ни се отразява този месечен чек — бодро се обади Емили.
Атина се разстрои много. Беше забравила колко много обичаше дома, в който бе минало детството й.
— Но вие никога не сте казвали нищо…
— Не искахме да ви тревожим. — Маркъс небрежно отхвърли загрижеността й. — Тази сделка ни осигурява финансова сигурност, на мен и майка ти, а в крайна сметка, когато починем, лесно можете да откупите къщата от предприемачите.
Усети, че я изпълва смразяващо чувство за загуба.
— Но, татко, знаеш, че бих ви дала всичко, от което се нуждаете. Дори бих купила къщата от вас.
— Не и с парите на брат ми, скъпа — отвърна Маркъс. Говореше тихо, но тя знаеше, че е непреклонен в решението. — А ти всъщност нямаш никакви собствени средства. Не, така е най-добре.
— Какво възнамеряват да правят на това място? — Стараеше се да звучи непринудено. През прозорците видя ято гъски да отлита с крясъци, черно петно на фона на бялото януарско небе.
— Апартаменти, доколкото знам. Смятат да застроят терена.
— Но тук няма къде да се паркира.
— Ще превърнат градините в паркинги — отвърна Маркъс.
Атина внимателно остави парчето кейк върху красивата порцеланова чинийка на майка си. Внезапно напълно бе изгубила апетит.
Седма глава
Венера кръстоса крака и изгледа надменно Марша Троуп. Двете седяха в централния офис на реномиран брокер на недвижими имоти в самото сърце на Мейфеър, навсякъде бяха заобиколени от дървена ламперия и мраморни бюстове; много дискретно и изискано място. Венера бе с любимите си вълнени панталони „Диор“ в цвят слонова кост и широки крачоли в комбинация със снежнобяла шифонена блуза без презрамки „Армани“ и много стилно бежово палто „Шанел“. Перленото колие и платиненият часовник „Тифани“ завършваха идеално тоалета й. Днес повече от обичайното искаше да демонстрира богатство. Защото днес ставаше дума за по-различна сделка.
— Но госпожице Чеймбърс. — Марша изглеждаше объркана. — Ремонтът на втората баня бе направен точно по вашия вкус. Розовият мрамор от Карара бе докаран специално…
— Не ме интересува. — Венера бе нервна и тонът й бе леден. — Прекратявам договора си за наем и това е всичко.
— Технически погледнато — предпазливо подхвърли по-възрастната жена, — вие сте задължена да останете за целия срок на договора от дванайсет месеца…
Венера сви рамене.
— Графинята може да ме съди, ако иска… Стига да няма нищо против някои факти да станат публично достояние.