Погледът на Ханс бе непроницаем.
„Ще им покажа на тези нещастници“, разгневено си каза Венера. „Ще им докажа, че мога да играя. Че съм добра!“
Изпъна рамене, остави сценария си, погледна очилатия право в очите и започна да рецитира репликите си.
— „Когато твоят баща, кралят…“
Венера даде всичко от себе си. Изигра най-доброто си представление. Докато внимаваше в сцената и си партнираше с мъжа, който четеше репликите на Мод с ужасяващо безличие, тя наблюдаваше крадешком и Ханс. Той се бе привел съсредоточено напред, гледаше я и по устните му играеше лека усмивка. Можеше да почувства желанието му, страстта по тялото й, която бе усетила и предната нощ.
— „… направи го“ — завърши тя. — „Или ще умреш“.
Последната реплика. Изправи се тържествуващо. Зачака за аплодисментите им, очакваше да се втурнат презглава да й предлагат ролята.
Двамата младши продуценти погледнаха шефа си. Венера — също.
— Беше добре — с равен глас отсече Ханс Тирш. — Благодарим ви, че се явихте, госпожице Чеймбърс. Ние ще се свържем с вас.
Венера застина потресена. Какво?
Да не им се обажда?
Беше го чувала и преди. В много случаи. И никога не бе получавала ролята след тези думи.
Не можа да се сдържи и отново се изчерви — чак до корените на косата си, сигурно приличаше на домат.
„Мразя го“, каза си тя. „Просто го мразя“.
— Благодаря — успя да отвърне тя с изтънял глас. Побърза да грабне копието си от сценария. Пръстите й отново трепереха и затова бе леко непохватна, докато успее да го вземе.
Сега върху лицето на очилатия се изписа съжаление. Съжаление! Това бе прекалено. Венера се завъртя на пети и сковано се отправи към вратата. Навън, във фоайето, малката и стилно облечена рецепционистка я попита нещо, но Венера не искаше да говори с никого. Излезе направо навън, на улицата. В очите й напираха сълзи от унижение и тя потърси в чантичката си слънчевите очила. Дори и в студен януарски ден не излизаше от вкъщи без тях.
В Лондон бе мразовито, но грееше слабо зимно слънце. В Сохо бе оживено. Искаше да се махне от този район, където познаваше прекалено много хора. Можеше да се натъкне на някого — това би било непоносимо. След цялото това унижение, горчиво унижение! Сега нямаше как да тържествува пред Диана. Как би могла да обясни? Какво можеше да каже? Че е спала с този мъж, а той я е накарал да се яви за второстепенна роля и после не я е одобрил?
Разтреперана от болка, тя извади блекберито и пръстите й с изряден маникюр защракаха по малката клавиатура и тя изпрати гневно съобщение на своята агентка.
„Ханс Тирш е задник. Не си проучила ситуацията. Уволнена си. Не ми се обаждай.“
Веднага щом натисна бутона и изпрати съобщението, мигновено съжали. По дяволите! Ами ако… ами ако не можеше да си намери друг агент? Не можеше да се каже, че редовно получава ангажименти. Не бе искала да е така… Искаше да изчака големия си пробив, да се превърне в звезда, както заслужаваше…
Естествено в миналото й беше лесно да си вири носа пред незначителни предложения.
Защото беше богата.
Венера си помисли с омраза за малката Лили Бруин. Нещастна тийнейджърка. Ето от кого бе загубила. Дали Ханс щеше да покани Лили на среща? Дали щеше да я вкара в леглото си?
Нима щяха да й се присмиват?
Потрепери на улицата. Едно такси зави към нея от площад „Сохо“, тя видя милостиво примигващата зелена лампичка и бясно замаха с ръка.
— Накъде, скъпа?
Тя затвори вратата и се замисли за миг.
— Улица „Парк“, номер петдесет и четири — с треперещ глас нареди тя.
Къщата на Юнона.
Десета глава
Ръцете на Атина трепереха върху волана. Валеше, дъждът се изливаше от сивото небе; бе едва три и половина следобед, но беше тъмно като в седем часа. Фаровете бяха включени, а чистачките безуспешно се опитваха да разчистят предното стъкло за по-добра видимост и образите бяха размазани, като че ли гледаше всичко през гъста супа.
Тежки условия. Трябваше да се концентрира. Чувстваше, че губи контрол над колата. Атина се постара да стисне по-здраво волана, да овладее ситуацията.
Контрол. Именно това й трябваше. И точно това й липсваше.
Родителите й нямаха пари. Това го бе очаквала. Но не и да чуе, че дори не притежават имението „Бозуел“. Родният й дом — нейната отколешна мечта.
Сега някакви предприемачи щяха да я разрушат.
Нямаше никакво наследство. Всички пари бяха похарчени за нейното и на Юнона образование. Сестра й бе окачила дипломата си на стената в кухнята; Атина се бе отдала на академичен живот. Съревноваваше се и се ядосваше на колегите си, но в крайна сметка знаеше, че това няма значение; че има спасителна мрежа, изтъкана от чиста коприна.