— Как? — попита Юнона. — Как, по дяволите, ще си намерим страхотна къща? Дори и тази е прекалено малка.
— Не е нужно да живеем в Лондон. — Развълнуван, Джак застана пред нея и се опря на ръба на бюрото. — С тази сума можем да си купим разкошна къща в Шотландия. С голяма градина. За децата.
— Знаеш, че не съм готова за деца.
Той не обърна внимание на това.
— А можем да използваме част от остатъка за инвестиция в ресторант. Трябва само да е близо до сравнително голям град. Може би Бъки. Банфшиър е красив район. Би бил идеален за начало. Пресни морски дарове… — Джак направо преливаше от въодушевление. — Трябва само да отвориш добър ресторант, клиентите сами ще дойдат. Като „Тлъстата патица“.
— О, да — горчиво пророни Юнона. В гърдите й се надигна негодувание. — Значи аз трябва да се откажа от Лондон и от целия си живот, за да финансирам малкото ти приключение зад печката насред пустошта. Е, ще ти кажа едно, скъпи — по-скоро бих прегризала сама китките си, отколкото да живея в проклетата Шотландия. А и съвсем не възнамерявам да стоя закотвена пред мивката в кухнята, бременна от мъж, който не може да осигури храна на трапезата. Защо трябва да продаваме тази къща? Защото ти не можеш да ми помогнеш. О, не. Ти напусна Сити, нали така? Само ако беше останал в борсовата търговия…
Джак се дръпна рязко, сякаш го бяха ударили през лицето.
— Мили боже — възкликна той с ясно изразен шотландски акцент. — Така ли мислиш? Че съм се провалил в известна степен, защото се отказах от търговията с акции на борсата?
— Не — отвърна тя и макар ясно да съзнаваше хапливия си тон, просто не можеше да се въздържи. — Съвсем не в известна степен, Джак.
Някак сепнат, той отстъпи назад силно разгневен.
— За теб животът се върти само около парите. И мястото в обществото. Дори не виждаш как това е отровило живота ти, Юнона. Ти не изпитваш никаква радост, абсолютно никаква.
— Спести ми моралистките приказки — просъска тя. — Просто искам да се наслаждавам на по-изискани неща, искам да се забавлявам. Докато още мога. Твоите хоризонти са крайно ограничени, Джак Дарлинг. Но не и моите.
— Затова ли се омъжи за мен? — попита той с леден тон. — Не, не ми отговаряй. Вече едва ли има значение, нали?
— За какво говориш?
— Отлично разбираш. — Той се изправи. — Отивам да взема колата; след двайсет минути ще съм си събрал багажа. Ще ти се обадя да ти кажа къде да изпратиш останалите ми вещи.
— О — изсмя се тя презрително. — Ясно. Парите скоро ще свършат и затова ме изоставяш?
Лицето му почервеня от гняв.
— Не, не парите са свършили, скъпа.
— Изнасяш ли се?
— Развеждам се с теб. — Поколеба се само за миг. — Точно това искаш, нали?
Юнона сви рамене.
— Е, така да бъде. Няма да ти преча. Може би ще си намериш някой по-добър.
И наистина се изнесе. Нахвърля костюмите си в два куфара и остави всичко друго, с едно изключение — сватбеният им албум. Отне му само десет минути да събере багажа си, докато Юнона седеше пред компютъра, твърда и непреклонна, разкъсвана между желанието да поговори с него и да не пророни и дума. Изчака го да затвори вратата, а после се заслуша с всяка клетка на тялото си, докато не чу колата му да потегля и да се отдалечава. Горчиво отбеляза, че високите му принципи не му попречиха да вземе ролс-ройса.
Сега бе сама.
Бе си представяла този миг месеци наред. Дори още преди телеграмата на чичо Клем. Бе мислила за непрокопсания си съпруг, който постоянно настояваше да правят секс. Не го биваше за нищо друго. Нямаше никакви светски обноски. Не се интересуваше от нейния живот. Постоянно я злепоставяше…
Искаше по-добър съпруг. Някой богаташ. С изискани маниери. По-добра партия, за бога. В мечтите й това бе човек с благородническа титла…
Но прибързаният й избор на съпруг, за който бе съжалила впоследствие, бе сложил край на тези мечти. А сега си бе отишъл.
Юнона стана от компютъра и взе книгата. Прислугата отлично разбираше, че не бива да я заговаря. Чудесно, и бездруго на следващия ден трябваше да започне да ги уволнява.
Слънцето бавно се издигна в небето и грееше слабо иззад облаците. Не можеше да мисли, да се концентрира; не се чувстваше добре.
Телефонът, слава богу, звънна.
Първата й мисъл бе, че е той, и тъгата й мигом се превърна отново в гняв.
Но не беше той. А Диана.
— Мога ли да дойда при теб? — попита тя. — Трябва да поговорим. Веднага.
— Разбира се — отвърна Юнона. — Търсят ме на другата линия. Изчакай само за миг. Ало?
— Обажда се Венера — каза другата й братовчедка. — Юнона, трябва да приключим тази работа с Бей Линг. Мога ли да дойда да поговорим?