— Прекалено стара — повтори тя.
— И ако искаш цялата истина…
— Продължи, ако обичаш.
— Вероятно щеше да си прекалено стара и преди десет години. Ние не вземаме нови таланти, които се стремят към американските масови продукции и които са по-възрастни от двайсет и пет. Кожата е безмилостно изложена на показ под светлината на прожекторите, госпожице Чеймбърс, знаете го.
— Венера — автоматично го поправи тя.
— Изглежда, смяташ, че можеш да играеш главната роля. На тази възраст би могла да получиш само майката на главната героиня. Според мен Ханс ти е направил голяма услуга, като те е поканил на прослушване за Матилда. Досегашните ти роли не говорят за особен талант.
Той бе изложил доводите си безпристрастно, но те й причиняваха такава болка, че тя едва успяваше да се съсредоточи. Но думите бяха изречени. Мразеше чутото с всяка фибра на тялото си. Но от друга страна, знаеше, че това е самата истина.
— Значи казвате, че няма да успея никога — прошепна тя.
— Не — поправи я той и за миг Венера вдигна поглед, отчаяно жадуваща за искра надежда. — Казвам само, че няма да успеете като актриса.
— Ясно. — Грабна чантичката си и с мъка се изправи на крака. — Оценявам високо откровеността ви, Джейкъб.
— Мога ли да добавя само още нещо?
Тя се усмихна горчиво.
— Не знам дали бих могла да понеса още.
— Избирала си добър материал. Подходящите реклами, правилните роли, точните режисьори, дори и добри фотографи за рекламните снимки. Притежаваш инстинкта, необходим за този бизнес. Виж, не мисля, че притежаваш актьорски талант, но имаш други качества.
Венера бе искрено изненадана. Дори забрави да се засегне от думите му.
— Благодаря — отвърна тя.
Но той вече пишеше нещо на компютъра си.
— Приятен ден. Няма нужда да те изпращам, нали?
Диана остана у дома, докато Венера обикаляше да си търси агенция. Беше отегчена и донякъде разтревожена. Първо, всичко се бе променило: нямаше иконом, имаше съквартирантка, поне докато Юнона им намери нова къща. Беше приела оферта за продажбата на апартамента и сега половината й красиви вещи бяха опаковани в стерилни картонени кутии.
Казваха, че преместването било също толкова стресиращо, колкото развод.
Естествено, за да се разведе човек, би трябвало първо да се омъжи…
Най-лошото бе онова, което не искаше да признае. Телефонът й не звънеше. Е, търсеха я, но не толкова често. И поканите вече определено бяха второкласни. Нямаше вече покани за премиери като „Карибски пирати“, нито за някое от партитата на Гай Ричи в Сохо… Вместо това я канеха на откриване на някакви си клубове и на рождени дни на знаменитости от деветдесетте, британски рок звезди и други залязващи величия.
Не бе казвала на никого за парите. Само дето бе уволнила иконома си и при това му бе платила солидна компенсация в замяна на благоразположението му. Но неизвестно как, макар и да не знаеха всички подробности, в светското общество бяха надушили проблема. Всички. Модните кръгове в Лондон знаеха. Ако това продължеше до пролетта, Диана щеше да се озове на втората редица на Седмицата на модата в Лондон, а може би дори и на третата.
Непробиваемата броня на несметното богатство бе изчезнала и Диана бе останала напълно беззащитна.
С отчаяние осъзна, че с нетърпение очаква досадната й сестра да се прибере. Нямаше търпение да се преместят в голямата къща заедно. Защото когато шумните светски партита вече не изпълваха ежедневието й, Диана Чеймбърс — градска жена, изтънчена дама и лондонският отговор на Коко Шанел — бе страшно самотна.
Лоши мисли. Диана мразеше да им се поддава. Грабна палтото си „Матю Уилямсън“, излезе и се запъти към будката за вестници. Беше необичайно слънчев зимен ден; можеше да излезе и да седне в някое кафене, загърната в шала си от изкуствена кожа и с красивите си кожени ръкавици, да пийне капучино на масичка на тротоара, скрита зад тъмните си очила и вестник „Ивнинг Стандарт“.
Четивото бе идеалният защитник от чуждо внимание. Така хората не те безпокоят и в същото време разполагаш с приемливо оправдание да останеш сам. Диана спря пред една будка и си купи вестника; днес имаше притурка за имоти. Чудесно.
Отби се в любимото си заведение „Коста кафе“, поръча си голямо капучино с шоколадови пръчици като добавка — какво пък, беше потисната — и си избра най-хубавата маса навън.