И естествено излизаше с двадесет и четири годишно момиче, напомни й разумът.
Тази мисъл развали настроението й.
Диана погледна отражението си в една от огледалните стени. Стилна и елегантна, определено. Но красива? Пръстите й неволно се вдигнаха към лицето, бавно, замислено ги прокара по устните си, търсеше издайнически малки линии, леко увиснала кожа около клепачите, някакви следи от годините. Ами косата й — дали още имаше блясък?
Никога не се бе съмнявала в себе си, не и по този начин. Но внезапно самочувствието й бе разклатено. Диана не можеше да откъсне очи от отражението си. Смяташе, че изглежда добре. Но какво пропускаше? Какво й липсваше, какво Родън не бе открил в нея?
Изпитваше силни емоции. Страх, съмнение. А после, почти с облекчение, почувства прилив на чист гняв. Именно затова бе дошла. Родън бе взел идеите й и ги бе обявил за свои. Вярно, тя сама си беше тръгнала. Но все пак. Защо един толкова богат човек ще си присвоява заслугите й?
Все едно. Диана тръсна леко глава — също като куче, измокрило се след разходка в полето. Беше дошла тук с определена цел. Когато настъпеше вечерта на великолепното парти, тя нямаше да бъде само перфектната светска дама. Щеше да бъде и бизнес дама.
Или поне да изглежда като такава.
Карл Родън можеше да й помогне. Трябваше да се овладее. Диана се усмихна ослепително и се приближи до бюрото на рецепцията; там имаше шест момичета със слушалки, закрепени зад ушите им, и всички прехвърляха телефонни разговори. Сякаш се намираше на борда на космически кораб.
— Здравейте. — Тя се усмихна самоуверено на едно от момичетата. — Искам да видя Карл Родън, ако е в офиса си.
Момичето само повдигна едната си вежда. Бе с елегантна къса прическа, грижливо гримирана; всички бяха облечени с вталени тениски и черни панталони капри, също като асистентките в някой луксозен салон за красота в Мейфеър.
— Ако е в офиса ли? Имате ли уговорена среща?
Диана поклати глава, като продължи да се усмихва.
— Аз съм негова приятелка; каза ми да се отбия, когато поискам.
— В момента има съвещание — с равен глас съобщи момичето.
— Чудесно. Позвънете на секретарката му, моля, и му предайте, че Диана Чеймбърс го чака за среща, както сме се разбрали.
Рецепционистката само отвори идеално начервената си уста, но погледът й срещна този на Диана и посетителката надделя.
— Само секунда. — Натисна няколко копчета. — Синтия, обажда се Алис. При мен е една госпожа за среща с господин Родън. Казва, че е негова приятелка, няма предварително уговорен час. Казва се Дейна Чеймбърс.
— Диана.
— Добре. — Момичето погледна Диана. — Един момент — каза то враждебно.
Диана погледна часовника си, търсейки начин да се успокои. По дяволите, толкова лесно организираше пищни партита. Ако така стояха нещата в работна среда, изобщо не искаше да се занимава повече. Дори и основаването на фирма само за параван изискваше досадно много усилия, а сега и доза унижение.
Момичето тъкмо кимаше в отговор на чутото в слушалката и по бузите й плъзна лека руменина.
— Госпожице Чеймбърс, можете веднага да се качите. — Тонът бе малко по-топъл. — Офисът на господин Родън е на четиридесет и първия етаж.
Диана усети лека тръпка на тържество.
— Благодаря — отвърна тя любезно.
Момичето не заслужаваше дружелюбно отношение, но тя вътрешно съзнаваше, че не бива да се държи грубо. Освен това сега я топлеше усещането за победа; Родън искаше да я види и сега всички се питаха коя ли е тя. Тръгна уверено към асансьорите. Лъскавите метални врати се отвориха безшумно и тя пристъпи в отлично проектираното пространство на асансьора — малка скамейка и облицовка от черен мрамор, дискретно осветление с диодни лампи. Архитектите на Родън се бяха погрижили да не пропуснат нито един детайл, нито едно кътче от функционалните пространства. Мислено си отбеляза да се отбие през тоалетните, докато е тук. Те винаги бяха показателни за вниманието към детайлите.
Четиридесет и първият етаж бе мансардата. Натисна копчето и усети как бързо полита нагоре, така че след секунди усети леко пукване в ушите.
Когато вратите се отвориха, видя застаналата пред тях жена, която я очакваше. Беше малко над четирийсетте и изглеждаше страшно делова — стегнат кок, никакви бижута, хубав костюм — класически модел „Дона Карън“, допълнен с обувки на нисък ток „Джими Чу“. Диана забеляза и дискретното проблясване на семпъл златен часовник.
— Госпожице Чеймбърс, аз съм Синтия Харт, първата асистентка на господин Родън.