— Да не те предизвиквам ли? Мисля, че току-що го направих. — Сега кръвта кипеше във вените й, адреналинът от предстоящата битка я изпълваше цялата. Смелост — това бе непознато усещане и много й хареса. — Ела тук, Ханс, ако смееш. Иначе ще се видим на наградите на Британската филмова асоциация.
Сърцето й биеше като лудо, когато затвори телефона. После се обърна по гръб на леглото.
Значи това бе да сключваш сделки. Колко странно. Ужасно много й харесваше.
Атина притисна кърпичката си на червени точки до устата си и се закашля.
В залата имаше прахоляк, натрупван цели петдесет години. Взря се в сумрака. Под дебелата бяла покривка на праха едва се забелязваше мраморен под и месингови перила. Случаен слънчев лъч, проникнал през закованите с дъски прозорци, разкриваше още паяжини и пластове прах, а в застоялия въздух летяха прашинки. Направо я засърбяха ръцете да грабне прахосмукачка. Или ако няма такава, поне да отвори прозорец, за да нахлуе вътре струя от замърсения от трафика градски въздух — пак щеше да е по-чист от този вътре.
— Имали сме оферти за това място — обади се брокерът на недвижими имоти с очевидна липса на ентусиазъм. Атина се досещаше, че според него тя е поредният клиент, който му губи времето. — Но никой не иска да се съобразява с плановете на градския съвет. Всички искат да превърнат това място в жилищна сграда с много апартаменти или да направят огромна частна къща. Съветът счита имота за паметник на културата, но големите киновериги се интересуват единствено от мултиплекси напоследък. А малките и независими компании предлагат жълти стотинки…
Атина кимна. Старото кино попадаше между два стола. Левите градски съветници отказваха да го продадат за ново застрояване, а и хората, отговарящи за запазването на традициите, не искаха никой да пипа сградата. За местните то бе само една грозна съборетина.
— Ще направя оферта — заяви тя.
Мъжът въздъхна.
— Казах ви, че няма да разрешат жилищно застрояване.
— Не искам подобно нещо. — Атина се озърна наоколо, след като очите й вече бяха привикнали с мрака. — Отдолу все още има подземен паркинг, нали?
Той кимна.
— Няма да ви позволят и да го превърнете в многоетажен паркинг, така че не си мислете, че сте първият човек, на когото му е хрумнала подобна идея.
— С кого точно трябва да разговарям в градския съвет?
— Дамата се казва Максим Чилкът. — Младият мъж огледа с възхищение стилната френска плитка на Атина, тесните панталони и втален кариран пуловер, които бяха комбинирани с високи ботуши „Джими Чу“. — Тя няма да ви хареса.
— И защо?
— Идете при нея. — Той се засмя дразнещо. — Сама ще разберете.
Отдел „Планиране и развитие“ на община Токсхийт бе точно такъв, какъвто си го бе представяла — тесен, безличен и задушен. Секретарките носеха евтини дрехи и всички излъчваха ненавист към работата си. Кабинетът на Максим Чилкът бе осеян със стиропорени чаши. На едно табло бе закачен портрет на Че Гевара.
Самата Максим се бе разположила удобно в стар въртящ се стол с дупки в тапицерията на облегалката. Беше облечена с пуловер, който приличаше на ръчно изплетен, в сиво и мръснозелено и много широки джинси, които едва побираха масивните й крака, а проскубаната й коса бе прибрана в стегната конска опашка. Атина се помъчи да не зяпа втренчено буйните мустаци над горната й устна.
За Максим революцията бе точно зад ъгъла. Тя изгледа обвинително сексапилните дрешки на Атина, блестящия й гланц за устни и перфектно оформените вежди. По-младата жена нямаше как да не долови неодобрението, което другата изпитваше към нея.
— Госпожице Чилкът…
Грешка.
— Госпожа — яростно я поправи жената. — Знаете ли какво, госпожо Чеймбърс, това е сериозна държавна служба. Тук се занимаваме с важни общински дела. Какво искате?
— Искам да възстановя „Ригъл Палас“.
— Поредният предприемач, който иска да печели за сметка на градското наследство. Нищо ново под слънцето — саркастично добави Максим.
Ставаше дума за полусрутено старо кино, чиито славни дни бяха отминали още през шейсетте години и сега бе само една грозна съборетина. Атина се усмихна подкупващо.
— Нямам намерение да го събарям. Само ще го реставрирам. Ще го превърна в частен клуб. Вътрешният дизайн ще бъде запазен изцяло; единственото, което искам да направя, е да махна седалките. Можем да запазим дори и кадифените завеси.
— Частен клуб. — Максим изгледа Атина така, сякаш току-що бе изругала в църквата. — Лъскави милионери, които ограбват трудещите се хора. Не, благодаря, съветът не подкрепя подобни идеи.