— Не и за половин милион обаче. Щом не мога да го ипотекирам, няма да дам повече от триста хиляди.
Емили се нацупи от другата страна на линията.
— Но това е апартамент с две спални в Мейфеър…
— С договор за наем за петнайсет години. — Юнона усети как я избиват ситни капчици пот. — Скъпа, ти искаш да се отървеш от него и аз просто реших, че мога да ти направя услуга. Ако не те устройва, просто ми кажи. Видях друго жилище във Фокстън…
— Не, не. Триста хиляди е добре — побърза да я спре Емили. — И наистина ми правиш услуга. Колко скоро можем да сключим сделката?
— Ами, трябва да се уговоря с оценител на имоти, но предполагам, че ще стане скоро. Мога ли да се отбия за малко сега? Да обсъдим нещата.
— Сега ли? Трябва да тръгвам за часа си по йога. — Емили бе маниак на тема спорт. — Но портиерът ще те пусне да влезеш.
Още по-добре. Юнона страшно искаше да разгледа апартамента сама.
— Чудесно — каза тя. — Ще си побъбрим следобед.
Затвори телефона и изтича в стаята на Атина. Тя държеше дигиталния си фотоапарат окачен на рамката на леглото. Да, беше точно там. Добре. Десет часът сутринта. В Ню Йорк работният ден започваше в два. Дотогава можеше да приключи с по-важната част от тази сделка.
„Стрийт Парт“ бе великолепно място. Закътана зад „Марбъл Арч“ и само на няколко крачки от „Хайд Парк“, това бе тиха жилищна и излъчваща усещането за старо богатство уличка само с викториански къщи. Емили живееше в мезонет на най-горния етаж в една от сградите в края на улицата. Къщата бе тясна, с масивна лъскава черна врата с бронзово чукче във формата на лавров венец. Юнона се почувства леко глупаво, докато правеше снимка на фасадата, но бързо го преодоля. Натисна звънеца и се представи:
— Казвам се Юнона Чеймбърс, дошла съм да видя апартамента на госпожа Уейбъри.
— Разбира се, госпожо — отвърна й нечий глас и вратата се отвори автоматично.
Портиерът се извърна, за да извика асансьора — тя с удоволствие забеляза, че беше модерно съоръжение — и Юнона бързо направи няколко снимки на фоайето: типично английско антре с мраморен под, статуи и чисто бели стени. Тя влезе в тапицираната в червено кадифе кабина на асансьора. Определено внушаваше пари и разкош. Слязоха на етаж с тесен коридор с гипсова мазилка, а портиерът отвори врата номер шест със секретен ключ.
— Госпожа Уейбъри помоли да заключите на тръгване, госпожо — каза човекът и учтиво докосна фуражката си.
— Разбира се — измърмори Юнона.
Портиерът тръгна и тя пристъпи през прага на жилището.
Юнона се огледа. Опитното й око оцени апартамента само за частица от секундата. Да, беше идеален.
По шпаклованите с бял гипс стени имаше старинни репродукции. Емили бе избрала модерен дизайн, който представяше не особено голямото жилище във възможно най-добра светлина. Имаше кожени дивани „Иймс“ на тънки метални крака, бяха използвани предимно отражателни бои, големите старинни прозорци с дървени рамки контрастираха на модерната газова камина, която имитираше отлично истински огън. Юнона се досети за добрата имитация, когато видя дистанционното на уреда върху ниската масичка от орехово дърво. Кухненският бокс бе обзаведен с високотехнологични вградени уреди, което бе идеално за жилище под наем. Кухнята не заемаше голяма част от пространството и в резултат на това имаше голяма всекидневна.
Юнона извади фотоапарата на Атина. Направи доста снимки. Постара се да улови светлото пространство на всекидневната, гранитните плотове в кухненския бокс. Банята бе в дъното на коридора — отново хубава и модерна, с базалтова мивка на декоративна поставка. Тоалетната чиния бе скрита зад малка стена, а имаше също и дълбока, квадратна вана в римски стил с малки ниши в стената за шампоана или свещи. Отделно имаше душ-кабина с хидромасажен панел, облицована със сиви каменни плочи с релефни лунички от седеф.
Все по-развълнувана от видяното, Юнона премина към малката спалня. Стаята беше с прилична големина, имаше вградени гардероби и редица етажерки, прозорецът гледаше към улицата. Другата спалня бе почти двойно по-голяма, с прилежаща малка гардеробна и отделна баня с душ — всичко бе облицовано с розов италиански мрамор от Карара.
Огледа наоколо и направи още снимки. Всичко трябваше да се документира ясно, но без да се губи време. Апартаментът бе идеален, просто идеален.
След по-малко от пет минути вече говореше по телефона с адвоката си.
— Но не мога да те разбера. — Емили примигна с мигли, натежали от много спирала, и Юнона внезапно страшно се подразни. Кога Емили Уейбъри бе оглупяла толкова? — Значи няма да купиш къщата?