Че кого другиго очакваше да чуе?
Потвърди, че е той, а тя го попита какво иска от тяхното заведение.
— Брат ми е при вас — обясни Рей колкото се можеше по-учтиво. — Казва се Форест Атли и бих искал да го видя.
— Какво ви кара да мислите, че е тук? — попита тя.
— Тук е. Вие знаете, че е тук. И аз знам, че е тук, така че може ли да спрем с игричките?
— Ще проверя, но не разчитайте да ви се обадим. — Тя затвори, преди той да успее да каже нещо. Следващият недружелюбен глас принадлежеше на Даръл, отговорник на нещо си. Телефонът звънна късно следобед, докато Рей се катереше по склоновете на планините Суон Ридж над езерото. Даръл беше също толкова рязък като Алисън.
— Само половин час — заяви той. — Трийсет минути. В десет сутринта.
Дори затвор с максимална охрана би предлагал по-човешко отношение. Същият пазач го претърси на входа и огледа колата му.
— Карай след онзи там — каза той.
Друг пазач с кола за голф чакаше на тясната алея и Рей го последва до малкия паркинг пред централната сграда. Когато излезе от колата си, Алисън го посрещна невъоръжена. Беше висока и доста мъжествена на вид. Щом си стиснаха ръцете за задължителния поздрав, Рей разбра, че не може да се мери с нея физически. Тя го въведе вътре, където съвсем явно поставени камери следяха всяко негово движение. Заведе го в стая без прозорци и го предаде на някакъв надменен служител, който със сръчните жестове на митничар опипа и натисна всяка негова извивка и вдлъбнатина освен слабините, макар за един ужасен момент да изглеждаше, че ще мушне с пръст и там.
— Искам само да видя брат си — възрази Рей и замалко не си навлече удар с опакото на ръката. Когато бе напълно претърсен и проверен, Алисън го поведе по един къс коридор към квадратна стая, която много приличаше на болничен изолатор. Единственият прозорец в нея се намираше на единствената врата и като посочи към него, Алисън каза сурово:
— Ще гледаме.
— Какво ще гледате? — попита Рей.
Тя се намръщи така, сякаш всеки момент щеше да го просне на пода.
В средата на стаята имаше квадратна маса с два стола, поставени един срещу друг.
— Седнете тук — нареди Алисън и Рей седна на посоченото място. Десет минути седя с гръб към вратата и гледа стените.
Най-сетне Форест влезе сам, без вериги, без белезници и без свъсени пазачи, които да го подбутват. Седна мълчаливо срещу Рей и скръсти ръце на масата, сякаш се канеше да медитира.
Косата му вече я нямаше. Машинката беше свалила всичко на три милиметра от скалпа, а над ушите беше стигнала до кожа. Форест беше гладко избръснат и изглеждаше с десет килограма по-лек. Широката му риза беше тъмнозелена, с копчета, малка якичка и два големи джоба, почти военен модел. Тя подсказа на Рей първите думи:
— Тук е като във военен лагер.
— Да, не е леко — отвърна много бавно и тихо Форест.
— Да не ви промиват мозъците?
— Точно това правят.
Рей беше дошъл заради парите и реши да подхване въпроса направо.
— И какво получаваш за седемстотин долара на ден?
— Нов живот.
Рей кимна одобрително. Форест го гледаше втренчено, без да мига, без всякакво изражение, просто гледаше брат си така безизразно, както би гледал някой непознат.
— И си тук за дванайсет месеца?
— Поне толкова.
— Това прави четвърт милион.
Форест сви леко рамене, сякаш парите не бяха проблем, сякаш можеше да остане три години, че и повече.
— Пил ли си някакви успокоителни? — опита се да го провокира Рей.
— Не.
— Държиш се така, сякаш си пил.
— Не съм. Тук не използват наркотици. Чудя се защо ли, а ти? — Гласът му набра сила.
Рей не забравяше часовника. Точно на трийсетата минута Алисън щеше да се върне, за да прекрати срещата им. Времето не стигаше, за да обсъдят всички въпроси, значи трябваше да се действа по-ефективно. Давай по същество, каза си Рей. Да видим колко ще си признае.
— Взех завещанието на баща ни и писмото, с което ни викаше на седми май, и разгледах подписите върху тях. Струва ми се, че са подправени.
— Браво на теб.
— Не знам кой ги е фалшифицирал, но мисля, че си ти.
— Съди ме тогава.
— Няма ли да отречеш?
— Какво значение има?
Рей повтори полугласно тези думи с отвращение, сякаш самото им изговаряне го ядосваше. Последва дълга пауза, а времето продължаваше да изтича.
— Аз получих писмото си в четвъртък. Беше изпратено от Клантън в понеделник, в същия ден, в който си го закарал в клиника „Тафт“ в Тюпълоу да си вземе морфина. Въпрос — как успя да го напечаташ на старата му пишеща машина?