— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.
— Напротив, длъжен си. Ти замисли тази измама, Форест. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми кажеш как е станало. Ти победи. Баща ни е мъртъв. Къщата я няма. Ти взе парите. Никой не те преследва освен мен, а аз скоро ще си тръгна. Кажи ми какво стана.
— Той вече си имаше морфин.
— Добре, значи си го завел да си вземе нова опаковка или да му допълнят старата, все едно. Не е там въпросът.
— Но това е важно.
— Защо?
— Защото той се друсаше. — Непроницаемата фасада леко се напука, когато Форест свали ръце от масата и извърна поглед.
— Значи е страдал — каза Рей, като се опитваше да провокира някакви чувства.
— Да — отвърна Форест без сянка от емоции.
— А след като си му бил морфина, къщата е била на твое разположение.
— Нещо такова.
— Кога отиде за пръв път?
— Не ме бива много с датите. Открай време.
— Не ми се прави на глупак, Форест. Той умря в неделя.
— Аз отидох предишната събота.
— Значи осем дни, преди той да почине?
— Май да.
— И защо се върна?
Форест скръсти ръце на гърдите си и сведе очи.
— Старият ми се обади — започна той — и ме помоли да мина да го видя. Отидох на другия ден. Не можех да повярвам колко болен, безпомощен и самотен беше. — Пое си дълбоко дъх, а после вдигна очи към брат си. — Болеше го жестоко. Дори с болкоуспокояващите беше в ужасно състояние. Седнахме на верандата и поприказвахме за войната. Какво щяло да стане, ако Джаксън не бил убит при Чансълърсвил, предъвквахме все същите стари битки, които си водеше от години. Непрекъснато се въртеше и се бореше с болката. Понякога оставаше без дъх, толкова силна беше. Но просто искаше да говори. Никога не сме заравяли томахавката, нито сме се опитвали да се сдобряваме. Нямаше и нужда. Най-важното за него беше фактът, че съм там. Спях на дивана в кабинета и една нощ се събудих от виковете му. Той беше на пода в стаята си, свит на четири, и трепереше от болка. Върнах го в леглото, помогнах му за морфина и най-сетне го успокоих. Беше към три сутринта. Не можех да заспя. Тръгнах да обикалям из къщата.
— Тогава ли намери парите? — попита Рей.
— Какви пари?
— Парите, с които плащаш по седемстотин долара на ден.
— А, тези ли?
— Същите.
— Да, тогава ги намерих, точно там, където ги откри и ти. Двайсет и седем кутии. В първата имаше сто хиляди долара и аз направих набързо някои сметки. Нямах представа какво ставаше. Седях така часове наред и гледах кутиите, струпани най-невинно в шкафа. Помислих, че старият може да стане, да дойде и да ме хване как зяпам кутиите му, даже се надявах да се получи така. Тогава можеше да ми даде някакво обяснение. — Форест сложи ръце обратно на масата и изгледа Рей. — До сутринта обаче имах план. Реших да те оставя ти да се разправяш с парите. Ти си първородният, любимият син, баткото, златното момче, блестящият студент, професорът по право, изпълнителят на завещанието, на теб той имаше най-голямо доверие. Просто ще наблюдавам Рей, казах си аз, ще видя какво ще направи с парите, защото, както и да постъпи той, сигурно ще е правилно. Затова затворих шкафовете, избутах дивана и се опитах да се държа така, сякаш нищо не бях намирал. За малко да попитам стареца за тях, но реших, че ако искаше да знам, сам щеше да ми каже.
— Кога написа писмото?
— По-късно същия ден. Той се беше отнесъл в хамака под орехите в задния двор. Чувстваше се много по-добре, но по това време вече беше пристрастен към морфина. Не помнеше много от онази последна седмица.
— И в понеделник ти го заведе в Тюпълоу?
— Да. Преди беше ходил сам, но след като и без това бях при него, помоли ме да го закарам.
— И си се крил в дърветата пред клиниката, за да не те види никой.
— Браво, много добре. Какво друго знаеш?
— Нищо. Но имам още няколко въпроса. Ти ми се обади в нощта, когато получих писмото. Каза ми, че и при теб е пристигнало същото. Попита ме дали смятам да звънна на баща ни. Отвърнах ти, че нямам такова намерение. Какво щеше да стане, ако се бях обадил?
— Телефонът не работеше.
— Защо?
— Кабелът минава през мазето. Там някъде се беше прекъснал.
Рей кимна. Още една разрешена загадка.
— Освен това той рядко вдигаше телефона — добави Форест.
— Кога пренаписа завещанието му?
— Ден преди да умре. Намерих старото, не ми хареса особено и реших да направя каквото трябва и да разделя всичко поравно между двама ни. Ама че абсурдна идея — да делим поравно. Що за глупак съм бил? Просто не съм разбирал закона в подобни ситуации. Мислех си, че след като сме единствените наследници, трябва да делим на две. Не знаех, че адвокатите са научени да оставят всичко за себе си, да крадат от братята си, да крият имущество, което са се заклели да пазят, да престъпват клетвите си. Никой не ми каза това. Опитвах се да бъда справедлив. Ама че глупост.