— Има ли практика да държат хората по шест месеца?
— Нищо не разбираш от тези работи, а?
— Сигурно.
— Ако си пристрастен към кокаина, ти трябва година. За хероин дори повече.
А ти в момента на каква отрова си, искаше да попита Рей. От друга страна, май не искаше.
— Година значи? — попита той.
— Да, без никакво излизане. А после трябва сам да се спреш. Познавам наркомани, които са стояли в затвора три години без кока, без крек, без никакви наркотици и когато излязат, се обаждат на пласьора, преди да са се обадили на жените или гаджетата си.
— И какво става с тях?
— Грозна картинка. — Форест метна останалите фъстъци в устата си, плесна с ръце и опръска всичко със сол.
Нямаше никакви табели, насочващи към Олкорн Вилидж. Следваха указанията на Оскар, и тъкмо когато бяха сигурни, че са се загубили в планината, видяха в далечината една порта. Минаха по една залесена алея и пред тях се показа комплексът. Спокойно и закътано местенце. Форест му даде добра оценка на пръв поглед.
Оскар Мийв пристигна във фоайето на административната сграда и ги насочи към приемната, където сам се занимаваше с документацията. Той беше консултант, администратор, психолог, бивш наркоман, който се беше излекувал преди години и беше защитил две дисертации. Носеше джинси, фланелка, маратонки, катинарче и две обеци, а бръчките и счупения му зъб говореха за бурен предишен живот. Гласът му обаче беше мек и приятелски. Излъчваше строгото състрадание на човек, който е минал по пътя на Форест.
Цената беше 325 долара дневно, а Оскар препоръчваше минимум четири седмици.
— После ще видим какво е състоянието му. Ще трябва да му задам някои доста неприятни въпроси.
— Не искам да слушам този разговор — каза Рей.
— Няма да го слушаш — увери го Форест. Беше се примирил с предстоящото мъмрене.
— Освен това искаме половината пари предварително — допълни Оскар. — Другата половина — след завършване на лечението.
Рей потръпна и се опита да си спомни колко имаше в разплащателната му сметка във Вирджиния. Разполагаше с много пари в брой, но сега не беше времето да ги използва.
— Парите ще са от завещанието на баща ми — рече Форест. — Ще отнеме няколко дни.
— Не правим изключения — поклати глава Оскар. — Такава ни е политиката.
— Няма проблеми — каза Рей. — Ще напиша чек.
— Искам да бъдат от завещанието — възрази Форест. — Няма ти да плащаш.
— Мога да си ги възстановя от завещанието. Ще се оправим. — Рей не беше сигурен как ще се оправи, но Хари Рекс да му мисли за това. Подписа формулярите като гарант за плащането. Форест се подписа, че приема правилника.
— Не можеш да излизаш двайсет и осем дни — каза Оскар. — Ако излезеш, губиш всички платени пари и повече не можеш да идваш тук. Ясно ли е?
— Ясно — отвърна Форест. Колко пъти беше минавал през всичко това?
— Ти си тук по своя воля, нали така?
— Да.
— И никой не те насилва?
— Никой.
След като мъмренето започна, дойде време Рей да си ходи. Благодари на Оскар, прегърна Форест и тръгна много по-бързо, отколкото беше дошъл.
25
Рей вече беше сигурен, че парите са събрани след 1991г., тоест след като съдията изгуби изборите. Клодия си беше отишла година преди това, а не знаеше нищо за тях. Парите не бяха от подкупи и не бяха от комар.
Не бяха събрани благодарение на умели инвестиции, защото Рей не намери никакви признаци съдията някога да е купувал или продавал поне една акция. Счетоводителят, когото Хари Рекс беше наел да възстанови архивите и да попълни последната данъчна декларация, също не намери нищо. Той каза, че финансовите дела на баща му са лесни за проследяване, защото всичко минавало през Първа национална банка в Клантън.
Така си мислиш ти, каза си Рей.
Из къщата бяха пръснати почти четирийсет кутии стари, безполезни документи. Почистващата фирма ги беше събрала и складирала в кабинета на съдията и в трапезарията. Рей си изгуби няколко часа, но най-сетне откри каквото търсеше. Две от кутиите съдържаха бележките и материалите — съдебните досиета, както винаги ги бе наричал баща му — по делата, които бе гледал като външен съдия след изборното си поражение през 1991-а.
По време на процес съдията винаги пишеше нонстоп в жълт адвокатски тефтер. Отбелязваше датата, часа, важните факти, всичко, което можеше да му помогне да вземе последното си решение. Понякога задаваше въпроси на свидетелите и често използваше бележките си, за да поправи адвокатите. Рей неведнъж го беше чувал да подхвърля, естествено, извън залата, че бележките го държат буден. По време на някой по-дълъг процес се случваше да запълни двайсет тефтера с бележки.