Понеже бе работил като адвокат, преди да стане съдия, баща му бе придобил навика да подрежда и пази всичко. Едно съдебно досие се състоеше от неговите бележки, копия от делата, на които са се позовали адвокатите, копия от законовите разпоредби, дори пледоарии, невключени в официалната документация. С годините тези папки ставаха все по-безполезни, а сега запълваха четирийсет кутии.
Според данъчните му декларации след 1993 г. баща му бе припечелвал по няколко хиляди долара от гледане на дела, с които никой друг не искаше да се разправя. В селските райони често се случваше някой спор да се окаже твърде деликатен за избираемия съдия. Едната страна подаваше искане съдията да се оттегли, така че той трябваше да се справи с проблема, като се опита да докаже справедливостта и независимостта си въпреки претенциите на тъжителите, а после неохотно да преотстъпи мястото си на стар приятел от друга част на щата. Външният съдия идваше и заставаше горе, на банката, свободен от всякакви предразсъдъци, без да се притеснява за следващите избори.
В някои щати външните съдии помагат при натоварени графици. Понякога заместват болни колеги. Почти винаги са пенсионери. Щатът им плаща по петдесет долара на час плюс разходите.
През 1992-ра, година след поражението си, съдия Атли не беше припечелил нищо допълнително. През 1993 г. бе получил 5800 долара. През най-натоварената година, 1996-а, бе отчел 16 300. Миналата година, 1999-а, му бяха платили 8760 долара, но пък през повечето време бе боледувал.
Общите му приходи като съдия бяха 56 590, за период от шест години, и всички бяха отчетени в данъчните му декларации.
Рей искаше да разбере какви точно дела бе гледал баща му през това време. Хари Рекс бе споменал едно от тях — сензационния развод на действащ губернатор. Папката с това съдебно досие беше шест пръста дебела и включваше изрезки от вестниците в Джаксън със снимки на губернатора, кандидат бившата му съпруга и жената, която смятаха за тогавашната му любовница. Процесът бе продължил две седмици и съдейки по бележките, бе доставил огромно удоволствие на съдия Атли.
Имаше някакво дело за отчуждаване на земя до Хатисбърг, което бе продължило две седмици и бе раздразнило всички засегнати. Градът се разрастваше на запад и бе хвърлил око на първокласни индустриални площадки. Бяха подадени жалби и две години по-късно съдия Атли бе събрал всички на дело. Имаше и статии във вестниците, но след като ги преглежда един час, Рей се отегчи. Не можеше да си представи цял месец да се занимава с подобно дело.
Но поне ставаше въпрос за пари.
През 1995 г. съдия Атли осем дни бе председателствал съда в градчето Косцюшко, на два часа от Клантън, но съдейки от записките, не ставаше въпрос за нищо съществено.
Имаше някаква ужасна катастрофа на цистерна в окръг Тишоминго през 1994 г. Петима тийнейджъри останали затиснати в колата си и изгорели. Понеже били малолетни, делото се гледало в канцлерски съд. Само че единият съдия в него бил близък на една от жертвите. Другият умирал от рак на мозъка. Съдия Атли бил призован и председателствал процеса, който продължил два дни, преди да бъде постигнато споразумение за 7 400 000 долара. Една трета бе отишла за адвокатите на децата, останалото — за семействата им.
Рей остави папката на дивана до делото за отчуждаването. Седеше на пода на кабинета, върху наскоро лакираното дюшеме, под зоркия поглед на генерал Форест. Имаше смътна представа какво прави, но никакъв план как да продължи. Общо взето, възнамеряваше да прегледа досиетата, да отдели тези, в които ставаше въпрос за сериозни суми, и да види къде ще го отведе следата.
Парите, които беше намерил на по-малко от три метра оттук, все се бяха взели отнякъде.
Мобилният му телефон иззвъня. Беше стандартен запис от фирма за алармени инсталации в Шарлотсвил, който му съобщаваше, че в момента някой разбива апартамента му. Рей скочи и замърмори под носа си, докато записът не свърши. Същото съобщение щяха да получат полицаите и Кори Крофорд. Няколко секунди по-късно Крофорд се обади.
— Тръгвам към дома ти — рече той. Изглежда, тичаше. Беше почти девет и половина в Клантън, десет и половина в Шарлотсвил.
Рей обикаляше напред-назад из къщата, напълно безпомощно. Минаха петнайсет минути, преди Крофорд отново да се обади.
— Стигнах — рече той. — Полицията също е тук. Някой е разбил входната врата и вратата към апартамента ти. Това е задействало алармата. Не е имало много време. Къде да проверим?
— Там нямам нещо особено ценно — каза Рей, като се опитваше да се досети какво би искал един крадец. Нямаше пари, нито бижута, картини, ловни пушки, злато или сребро.