— Да.
— В отдел „Криминални разследвания“?
— Да, точно така. Вече четиринайсет години.
Рей обясни за получения документ и го прочете дума по дума.
— Не съм писал това — рече Гейдж.
— А кой може да го е писал? — отвърна Рей и веднага съжали.
— Откъде да знам? Можете ли да ми го изпратите по факса?
Рей погледна апарата до себе си, помисли бързо и каза:
— Добре, но факсът ми е в работата. Ще ви го пратя в понеделник.
— Сканирайте писмото и ми го пратете по имейла.
— Ааа, скенерът ми е повреден в момента. Просто ще ви пратя факс в понеделник.
— Добре, но някой се опитва да ви мами. Не съм пращал такова писмо.
Рей бързаше да се отърве от данъчните, но Гейдж се заинтригува.
— Още нещо — продължи той. — Да се представяш за данъчен агент е престъпление според федералните закони и подлежи на строги санкции. Имате ли представа кой може да е написал писмото?
— Никаква.
— Вероятно е взел името ми от указателя в интернет, най-голямата ни грешка. Свобода на информацията и други такива глупости.
— Сигурно.
— Кога започнахте легализацията?
— Преди три дни.
— Преди три дни? Крайният срок за подаване на декларацията е чак след година.
— Знам.
— Какво има в завещанието?
— Нищо особено. Една стара къща.
— Значи е някой ненормалник. Пратете ми го по факса в понеделник и ще ви се обадя.
— Благодаря.
Рей остави телефона на масичката за кафе и се запита защо по-точно се беше обадил на данъчните?
За да провери дали писмото е истинско.
Гейдж никога нямаше да получи копие. След около месец щеше да забрави за него. А след година нямаше да си го спомни, дори и някой да го споменеше.
Това обаждане май не беше най-разумният му ход досега.
Форест беше свикнал с ежедневието в Олкорн Вилидж. Обясни, че имал право на два телефонни разговора на ден, които се записвали.
— Не искат да се обаждаме на пласьорите си — рече той.
— Много смешно — отвърна Рей. Форест беше трезвен, говореше с меко провлечен глас и явно беше с бистър ум.
— Защо си във Вирджиния?
— Тук живея.
— Нали щеше да обикаляш разни приятели в Мисисипи, някакви състуденти?
— Скоро ще се върна. Как е храната?
— Като в старчески дом. На закуска, обяд и вечеря все кисел, само че в различен цвят. Голяма гадост. Триста долара на ден са си жив обир.
— Готини мацки има ли?
— Има една, но е на четиринайсет. Съдийска щерка, ако щеш, вярвай. Много тъжна компания, да знаеш. Веднъж дневно се събираме да плюем тези, заради които сме почнали с дрогата. Разговаряме за проблемите си. Помагаме си един на друг. Ами че аз знам повече от терапевтите. Това е осмата ми клиника, братле, направо да не повярваш.
— На мен ми се струват повече — каза Рей.
— Благодаря, че ми помогна. Знаеш ли какво е най-идиотското?
— Какво?
— Че съм най-щастлив, когато съм чист. Чувствам се страхотно, чувствам се умен, мога да направя всичко. После се мразя, когато изляза на улицата и почна да върша същите глупости като другите отрепки. Не знам защо го правя.
— Звучиш страхотно, Форест.
— Тук ми харесва, като изключим храната.
— Добре, радвам се за теб.
— Можеш ли да дойдеш да ме видиш?
— Разбира се. Дай ми няколко дни.
После Рей се обади на Хари Рекс, който беше в кантората си, където обикновено прекарваше съботите и неделите. С четирите си брака адвокатът имаше сериозни основания да не се свърта много-много вкъщи.
— Спомняш ли си съдията да е гледал дело по крайбрежието в началото на миналата година? — попита Рей.
Хари Рекс ядеше нещо и мляскаше до слушалката.
— По крайбрежието ли? Той мразеше крайбрежието и смяташе, че там живеят само тъпи мафиоти.
— Платили са му за едно дело там — през януари миналата година.
— Че той беше болен тогава — отвърна Хари Рекс и глътна нещо течно.
— Ракът му беше диагностициран през юли.
— Не си спомням за никакво дело по крайбрежието — продължи адвокатът и отхапа нещо друго. — Звучи ми странно.
— На мен също.
— Защо ровиш в архивите му?
— Сверявам приходите с гледаните дела.
— Защо?
— Защото съм изпълнител на завещанието.
— Извинявай. Кога се връщаш?
— След няколко дни.
— Днес срещнах Клодия, не бях я виждал от месеци. Идва в града рано, паркира чисто нов черен кадилак до „Кафето“, за да го видят всички, и половината сутрин се размотава из града. Страшна работа.
Рей не можа да сдържи усмивката си, като си представи как Клодия припка с пълен джоб пари до най-близкия търговец на коли. Съдията щеше да се гордее с нея.