В момента вариантите му бяха ограничени. Тъй като не искаше да губи парите от поглед, щеше да шофира цяла нощ, да спре за кафе, може би и да поспи малко и да пристигне в Клантън рано сутринта. Щом отново стигнеше на своя територия, нещата щяха да се изяснят.
Идеята да крие парите в мазето не беше добра. Едно късо съединение, светкавица или изпусната клечка кибрит и къщата заминаваше. И без това само за подпалки ставаше.
Човекът на бара още не беше погледнал към него. Колкото повече Рей го наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че греши. Много хора имаха подобни физиономии, от тези, които виждаш всеки ден, но рядко помниш. Непознатият ядеше шоколадов пай и пиеше кафе. Доста странно за единайсет часа вечерта.
Рей влезе в Клантън малко след седем сутринта. Очите му бяха зачервени, беше полумъртъв от умора, имаше нужда от душ и от два дни почивка. През цялата нощ, когато не следеше фаровете на всяка кола зад себе си и не се стягаше, за да остане буден, той бе мечтал за уединението на Кленова градина. Голяма, празна къща, само за него. Можеше да спи на горния етаж, на долния или на верандата. Никакви телефони, никой нямаше да го безпокои.
Но майсторите на покрива имаха други планове. Когато пристигна, те бяха в разгара на работата си. Камионите, стълбите и инструментите им бяха задръстили моравата и препречваха входа. Рей откри Хари Рекс в „Кафето“ да яде яйца на очи и да чете два вестника едновременно.
— Какво правиш тук? — попита адвокатът. Не беше свършил нито с яйцата, нито с вестниците и не изглеждаше особено доволен да види Рей.
— Може да съм гладен.
— Изглеждаш ужасно.
— Благодаря. Не можах да спя там, затова дойдох тук.
— Откачаш.
— Така е.
Най-сетне Хари Рекс свали вестника и набучи едно яйце, което изглеждаше залято с чили сос.
— Цяла нощ ли си пътувал от Шарлотсвил насам?
— Пътят е само петнайсет часа.
Една сервитьорка му донесе кафе.
— Колко време ще работят майсторите на покрива?
— Там ли са?
— Да. Поне дузина. Смятах да си отспя през следващите два дни.
— Това са братята Аткинс. Доста бързи са, освен ако не се напият и не се сбият. Миналата година един падна от стълбата и си счупи врата. Получи трийсет хиляди долара обезщетение.
— Защо тогава ги нае?
— Защото са евтини, също като теб, мистър Изпълнител. Върви да спиш в кантората ми. Имам си едно скривалище на третия етаж.
— С легло ли?
Хари Рекс се огледа, сякаш го дебнеха клюкарите в Клантън.
— Помниш ли Розета Райнс?
— Не.
— Петата ми секретарка и третата ми жена. Оттам започна всичко.
— Чаршафите чисти ли са?
— Какви чаршафи? Както решиш. Много е тихо, но подът скърца. Така ни хванаха.
— Извинявай за въпроса.
Рей отпи голяма глътка кафе. Беше гладен, но не и готов за пир. Искаше купа корнфлейкс с обезмаслено мляко и плодове, нещо здравословно, но в „Кафето“ щяха да му се подиграват на такава лека храна. И дребна поръчка.
— Ще хапнеш ли? — изръмжа Хари Рекс.
— Не. Ще трябва да складираме някои неща. Всички тия кашони и мебели. Знаеш ли някое място?
— Ние ли да ги складираме?
— Добре де, аз.
— Това са само боклуци. — Хари Рекс отхапа от питката си, отрупана със салам, сирене „Чедър“ и нещо като горчица. — Изгори ги.
— Не мога да ги изгоря, поне засега.
— Тогава направи каквото правят всички добри изпълнители. Задръж ги за две години, а после ги раздай на Армията на спасението и изгори каквото не искат.
— Да или не? Има ли някакви складове в града?
— Ти не беше ли съученик с онзи откачения Кантрел?
— Те са двама.
— Не, трима са. Единия го смаза автобус „Грейхаунд“ до Тобитаун. — Голяма глътка кафе и още яйца.
— Говорехме за складове, Хари Рекс.
— Днес май сме много раздразнителни, а?
— Не, умрели за сън.
— Предложих ти любовното си гнезденце.
— Не, благодаря. Ще опитам късмета си с майсторите.
— Чичо им е Върджил Кантрел, аз гледах втория развод на първата му жена. Той преправи старото депо на склад.
— Други в града няма ли?
— Ами Лънди Стагс направи едни минискладове на запад от града, но са пълни. Аз не бих ги ползвал.
— Как се казва депото сега? — попита Рей. Беше му писнало от „Кафето“.
— „Депото“. — Още една хапка от питката.
— До железопътните релси?
— Точно така. — Хари Рекс започна да тръска шишенце табаско над яйцата си. — Обикновено има свободно място, Върджил дори направи огнеупорен бункер. Само недей да ходиш в мазето.
Рей се поколеба. Знаеше, че не трябва да се хваща на въдицата. Погледна колата си, паркирана пред съда, и най-сетне попита: