— Защо?
— Там държи сина си.
— Сина си ли?
— Да, и той е луд. Върджил не можа да го вкара в Уитфийлд и не можеше да си позволи частна клиника, затова просто го заключи в мазето.
— Сериозно ли говориш?
— Абсолютно сериозно. Казах му, че не е незаконно. Момчето си има всичко — спалня, баня, телевизор. Излиза много по-евтино от таксата за лудницата.
— Как се казва? — продължи да рови Рей.
— Малкият Върджил.
— Малкият Върджил ли?
— Малкият Върджил.
— И на колко години е „малкият“ Върджил?
— Не знам, четирийсет и пет, петдесет.
За свое голямо облекчение на влизане в „Депото“ Рей не видя никакъв Върджил. Една яка жена с гащеризон каза, че мистър Кантрел бил отишъл по работа и щял да се върне след два часа. Рей попита дали имат свободно място и жената предложи да го разведе.
Преди години някакъв далечен чичо от Тексас им беше дошъл на гости. Майката на Рей изтърка и излъска безжалостно сина си. С голямо нетърпение двамата отидоха до депото да докарат чичото. Форест беше много малък, така че го оставиха у дома с бавачката. Рей ясно си спомняше как чакаха на перона, слушаха свирката на влака, гледаха го как се приближава и усещаха вълнението на тълпата посрещачи. По онова време депото беше оживено място. Когато Рей беше в гимназията, то беше затворено и там се събираха скитници. Беше почти срутено, преди общината да се намеси с недомислен ремонт.
Сега представляваше сбор разнебитени помещения на два етажа, пълни догоре с ненужни боклуци. Навсякъде бяха натрупани дъски и ламперия, все свидетелства за безкрайни ремонти. Подът беше покрит с талаш. Един бърз преглед убеди Рей, че това място можеше да пламне по-лесно от Кленова градина.
— Имаме още място в мазето — съобщи жената.
— Не, благодаря.
Тръгна да си ходи, а по Тейлър Стрийт край него профуча чисто нов черен кадилак, блеснал на утринното слънце без нито прашинка по бронята си. Зад кормилото седеше Клодия с очила като на Джаки Онасис.
Застанал под палещото утринно слънце, загледан в отдалечаващата се кола, Рей имаше чувството, че цял Клантън се е стоварил отгоре му. Клодия, малкият и големият Върджил, Хари Рекс със своите жени и секретарки и братята Аткинс, които поправяха покриви, пиянстваха и се биеха.
Всички ли са откачени или само аз?
Качи се в колата си и напусна „Депото“ толкова бързо, че изпод гумите му се разхвърча чакъл. В края на града пътят свършваше. На север беше Форест, на юг беше крайбрежието. Животът му нямаше да стане по-лек след визитата при брат му, но все пак беше обещал.
28
Два дни по-късно Рей пристигна в залива на Мисисипи. Искаше да види някои приятели от университетските дни в Тулейн и сериозно се замисли дали да не посети старите си заведения. Копнееше за коктейл от стриди при „Франки и Джони“ до дигата, кексчета от „Масперо“ на Декатур Стрийт във Френския квартал, бира „Дикси“ в „Чарт Рум“ на Бърбън Стрийт, кафе от цикория и кифлички в „Кафе дьо Монд“, все любими стари местенца отпреди двайсет години.
Но престъпността в Ню Орлиънс беше широко застъпена и красивата му спортна кола можеше да пострада. Какъв късмет би извадил крадецът, който я отмъкнеше и отвореше багажника! Не, крадците нямаше да го спипат, нито полицаите, защото Рей следваше стриктно указаните ограничения. Беше перфектният шофьор — спазваше законите и внимаваше за всяка кола.
Задръстванията по магистрала 90 го забавиха, така че цял час пълзя на изток през Лонг Бийч, Гълфпорт и Билокси, плътно покрай плажа, покрай лъскавите нови казина близо до водата, покрай новите хотели и ресторанти. Хазартът беше завзел крайбрежието толкова бързо, колкото бе пристигнал и в полята около Тюнайка.
Рей прекоси залива на Билокси и влезе в окръг Джаксън. До Паскагула видя премигваща, взета под наем реклама, която приканваше пътуващите да спрат в „Яж колкото можеш“ при цена само 13,99 долара. Беше пълна дупка, но паркингът бе добре осветен.
Рей го огледа внимателно и реши, че може да седне на маса до прозореца и да държи под око колата си. Беше му станало навик.
Около залива има три окръга. Джаксън на изток до границата с Алабама, Харисън по средата и Ханкок на запад до Луизиана. Един местен политик беше пробил във Вашингтон и осигуряваше поръчки на корабостроителниците в окръг Джаксън. Хазартът плащаше сметките и строеше училищата в окръг Харисън. През януари 1999 г. съдия Атли бе посетил Ханкок — най-слабо развития и най-слабо населения щат.
След като вечеря бавно със супа от раци и скариди с лютив сос плюс няколко сурови стриди, той свърна бавно покрай залива, през Билокси и Гълфпорт. В градчето Пас Крисчън намери каквото търсеше — нов нисък мотел с врати, които се отваряха навън. Околностите изглеждаха безопасни, паркингът беше наполовина пълен. Рей плати в брой шейсет долара за една вечер и спря колата колкото се можеше по-близо до вратата си. Промени си мнението по отношение на оръжията. Един странен звук през нощта и щеше да изскочи навън за секунди с вече заредения трийсет и осем калибров револвер на съдията. Беше напълно подготвен да спи и в колата, ако се наложи.