Окръг Ханкок беше кръстен на онзи Джон, чийто подпис се четеше ясно под Декларацията за независимост. Сградата на съда бе построена през 1911 г. в центъра на Бей Сейнт Луис и беше практически пометена от урагана Камий през август 1969 г. Центърът на урагана мина право през Пас Крисчън и Бей Сейнт Луис и всички сгради пострадаха. Повече от сто души загинаха, а много така и не бяха намерени.
Рей спря, за да прочете историческата справка на табелата сред моравата пред съда, а после отново се обърна да погледне малкото си ауди. Чувстваше се нервен, макар че съдебните архиви обикновено се водеха за общодостъпни. Чиновниците в Клантън пазеха архивите си и следяха кой влиза и излиза. Не беше сигурен какво търси и откъде да започне. Най-много обаче се страхуваше от това, което можеше да намери.
В секретариата на съда постоя достатъчно дълго, за да привлече вниманието на красива млада дама с молив в косата.
— Мога ли да ви помогна? — провлече глас тя. Той държеше адвокатски тефтер, сякаш това би го легитимирало и би му отворило всички врати.
— Ам’чевий нали пазите архивите от делата? — попита той. Много внимаваше да наниже правилно това „ам’чевий“, и то, разбира се, прозвуча неестествено.
Момичето се намръщи и погледна Рей така, като че бе нарушил обществения ред.
— Имаме протоколи от всяка сесия на съда — рече тя бавно, тъй като събеседникът й явно не беше особено умен. — Както и самите съдебни досиета.
Рей си водеше записки.
— И освен това — добави тя след кратка пауза — имаме стенограмите, направени от съдебната секретарка, но не ги държим тук.
— Мога ли да видя протоколите? — попита той, като се хвана за първото, което бе споменала.
— Разбира се. За коя сесия?
— Януари миналата година.
Момичето направи две крачки надясно и затрака нещо на една клавиатура. Рей огледа просторното помещение, където няколко дами седяха зад бюрата си, някои пишеха, други подреждаха документи, трети говореха по телефона. Последния път, когато беше ходил в секретариата на съда в Клантън, там имаше само един компютър. Окръг Ханкок беше с десет години напред.
В един ъгъл двама адвокати пиеха кафе от големи картонени чаши и си шепнеха тихо по важни въпроси. Пред тях имаше папки с нотариални актове от последните два века. И двамата имаха очила на носовете си, протъркани обувки и вратовръзки с дебели възли. Проверяваха нотариални актове за по сто долара на парче, част от десетките досадни занимания на легионите провинциални адвокати. Единият забеляза натрапника и го изгледа с подозрение.
И аз можех да бъда такъв, помисли си Рей.
Младата дама се наведе и извади голяма папка, пълна с компютърни разпечатки. Разгърна я, порови, спря и завъртя папката към него.
— Ето — посочи тя. — Януари 99-а, сесията е две седмици. Ето графика, който продължава на няколко страници. В тази колонка се вписва крайното решение. Както виждате, повечето дела продължават през мартенската сесия.
Рей гледаше и слушаше.
— Кое дело ви интересува по-точно?
— Спомняте ли си дело, гледано от съдия Атли от окръг Форд? Мисля, че е идвал тук по специална покана — рече небрежно Рей.
Момичето го изгледа така, сякаш бе поискал да види протокола от собствения й развод.
— Репортер ли сте? — попита тя и Рей едва не направи крачка назад.
— Трябва ли да бъда? — попита той. Две от останалите секретарки бяха спрели работата си и го гледаха намръщено.
Момичето се усмихна пресилено.
— Не, но покрай този процес се вдигна много шум. Тук си пише всичко — посочи отново тя.
В регистъра делото беше вписано просто като „Гибсън срещу «Майър-Брак»“. Рей кимна одобрително в знак, че точно това е търсел.
— А къде се намира досието? — попита той.
— Доста дебело е — отвърна момичето.
Той я последва в едно помещение с черни метални шкафове, пълни с хиляди досиета. Тя знаеше точно къде да отиде.
— Подпишете тук — рече момичето и му подаде една тетрадка. — Само името си и датата. Аз ще попълня останалото.
— За какво беше делото? — попита той, докато пишеше.