Имаше снимка на Патън Френч, петдесет и няколко годишен човек с кръгло лице и чуплива сивееща коса. От статията ставаше очевидно, че той се беше обадил във вестника със страхотната си новина и с удоволствие си бе поговорил с репортера. Процесът бил „яростно оспорван“. Действията на защитата били „безотговорни и алчни“. Решението на съда било „смело и справедливо“. Всякакво обжалване щяло да бъде „поредният опит за забавяне на правосъдието“.
Френч се хвалеше, че бил печелил много дела, но това била най-голямата му победа. На въпроса за раздадените наскоро куп високи обезщетения той отричаше всяко предположение, че присъдата е прекалена. „Съдебните заседатели в окръг Хайндс присъдиха петстотин милиона долара преди две години“, твърдеше той. А в други части на щата просветените заседатели наказвали алчните корпорации с десет милиона тук, двайсет милиона там. „Тази присъда е юридически оправдана във всяко едно отношение“, заявяваше той.
По-долу в статията Френч твърдеше, че специалността му били делата срещу фармацевтични компании. Имал четиристотин иска срещу производителите на раякс и броят им растял с всеки изминал ден.
Рей потърси всичко за раякс в „Сън Хералд“. Пет дни след първата статия, на 29 януари, имаше голяма реклама на цяла страница, която започваше с думите: „Вземали ли сте раякс?“ Следваха два абзаца страховити предупреждения за опасността от лекарството, а после един абзац за скорошната победа на Патън Френч, юридически експерт по делата срещу фирмите производителки на раякс и други проблематични лекарства. Пострадалите можеха да заповядат на преглед при квалифицирани медицински специалисти в хотел „Гълфпорт“ през следващите десет дни. Прегледите бяха безплатни. Нямаше скрити уловки, или поне не се споменаваха такива. С ясни букви в дъното на страницата беше отпечатано, че рекламата е платена от правна кантора „Френч и Френч“. Бяха дадени адресите и телефонните номера на фирмата в Гълфпорт, Билокси и Паскагула.
Почти идентична обява беше пусната и на 1 март 1999 г. Единствената разлика беше във времето и мястото на прегледите. Трета реклама присъстваше в неделното издание на „Сън Хералд“ от 2 май 1999 г.
Почти един час Рей преглежда пресата от другите части на щата и откри същите обяви в „Клариън-Леджър“ в Джаксън, в „Таймс-Пикаюн“ в Ню Орлиънс, в „Хатисбърг Америкън“, в „Мобайл Реджистър“, в „Комършъл Апийл“ в Мемфис, в „Адвокатът“ в Батън Руж. Патън Френч беше започнал масирана фронтална атака срещу Раякс и „Майър-Брак“.
Убеден, че вестникарските обяви се бяха прострели из всички щати, Рей се измори да ги търси. Потърси в интернет мистър Френч и попадна на страницата на фирмата, която съдържаше внушителна по обем информация.
Сега в нея работеха четиринайсет адвокати с офиси в шест града. „Френч и Френч“ се разрастваше с всеки изминал час. Страницата съдържаше ласкателна биография на Патън Френч, която би смутила по-чувствителните хора. Баща му, старият Френч, изглеждаше поне на осемдесет и беше приел „старши статут“, каквото и да означаваше това.
Основният профил на фирмата беше бясната борба за възмездяване и обезщетяване на пострадалите от некачествени лекарства и некадърни лекари. Адвокатите на „Френч и Френч“ бяха успели да постигнат най-голямото обезщетение за жертвите на раякс досега — 900 милиона долара за 7200 клиенти. Сега кантората бе подхванала „Шайн Медикъл“, производителите на „Минитрин“ — широко употребяваното и безсрамно комерсиално лекарство за понижаване на кръвното налягане. Лекарската асоциация го беше изтеглила от пазара заради страничните му ефекти. Фирмата имаше почти две хиляди пострадали от „Минитрин“ клиенти и приемаше нови всяка седмица.
В Ню Орлиънс Патън Френч беше подал иск за осем милиона долара срещу „Кларк Фармасютикълс“. Този път проблемното лекарство беше „Кобрил“, антидепресант, свързан със загуба на слуха. Фирмата беше спечелила първата си партида дела срещу „Кобрил“, четири хиляди и сто на брой, за петдесет и два милиона.
В справката не пишеше почти нищо за другите служители на фирмата. Човек оставаше с впечатлението, че става въпрос за еднолично предприятие с отбор дребни служители на заден фон, които се разправяха с хиляди събрани от улицата клиенти. Имаше страница със заплануваните речи на мистър Френч, друга с натоварения календар на пътуванията му и две страници с дните и часовете за прегледи, свързани с цели осем лекарства, включително и „Тънкия Бен“, за който бе споменал Форест.