За да служи по-добре на клиентите си, фирмата на Френч бе закупила самолет „Гълфстрийм IV“, който бе заснет на някаква писта. Разбира се, Патън Френч позираше до носа му с тъмен марков костюм и широка усмивка, готов да скочи на борда и да отиде да се бие в името на справедливостта. Рей знаеше, че подобни самолети струват около трийсет милиона, че изискват двама постоянни пилоти и разходи по поддръжката, които биха ужасили всеки счетоводител.
Патън Френч беше безсрамен егоманиак.
Самолетът беше капката, която преля чашата. Рей напусна библиотеката. Облегнат на колата си, той набра номера на „Френч и Френч“ и премина през предварително записания алгоритъм — клиент, адвокат, съдия, други, медицински преглед, работа като адвокатски помощник, първите четири букви от фамилията на вашия адвокат. Три секретарки, съвестно служещи на мистър Френч, го препращаха една на друга, докато накрая стигна до колежката, която се занимаваше с уговарянето на срещи.
Изтощен, Рей каза:
— Бих искал да се срещна с мистър Френч.
— Той не е в града — отвърна учудващо учтиво секретарката.
Естествено, че няма да е в града.
— Слушайте тогава — рече грубо Рей. — Втори път няма да повтарям. Казвам се Рей Атли. Баща ми беше съдия Рубън Атли. Намирам се тук, в Билокси, и бих искал да се видя с мистър Патън Френч.
Остави номера на клетъчния си телефон и замина. Отиде в „Акропола“, кичозно казино в стил Вегас с гръцка украса — доста нескопосана, но на никого не му пукаше. Паркингът беше пълен и охраняван. Не беше ясно обаче дали пазачите наистина внимават. Рей си намери бар с изглед към салона; пиеше сода, когато телефонът му иззвъня.
— Мистър Рей Атли? — каза гласът отсреща.
— Да, аз съм — отвърна Рей, като притисна телефона до ухото си.
— Тук е Патън Френч. Много се радвам, че се обадихте. Съжалявам, че ме нямаше.
— Сигурен съм, че сте зает човек.
— Наистина, така е. Някъде по крайбрежието ли се намирате?
— В момента седя в „Акропола“. Страхотно място.
— Прибирам се у дома. Бях в Нейпълс на адвокатска конференция с едни колеги от Флорида.
Хайде, почва се, помисли си Рей.
— Моите съболезнования за баща ви — рече Френч и сигналът трепна леко. Вероятно звънеше от хиляда и двеста метра височина, на път за вкъщи.
— Благодаря — отвърна Рей.
— Бях на погребението, видях ви там, но нямах възможност да говоря с вас. Прекрасен човек беше съдията.
— Благодаря — повтори Рей.
— Как е Форест?
— Откъде познавате Форест?
— Знам почти всичко, Рей. Предварителната ми подготовка е щателна. Събираме тонове информация. Така печелим делата си. Е, напоследък чист ли е?
— Доколкото знам — отвърна Рей. Дразнеше се, че толкова личен въпрос се обсъжда така небрежно, като че ставаше въпрос за времето. Но от интернет страницата беше разбрал, че този човек нямаше никакъв финес.
— Добре, вижте, утре ще съм в Билокси. Ще бъда на яхтата си, така че няма защо да бързаме. Можем ли да обядваме или вечеряме заедно?
Не видях яхта на уеб страницата, мистър Френч. Сигурно по невнимание сте пропуснали да я отбележите. Рей предпочиташе един час на кафе, вместо двучасов обяд или още по-дълга вечеря, но беше в ролята на госта.
— Както предпочитате.
— Да оставим и двата варианта отворени, ако нямате нищо против. Тук в Залива попаднахме на някакво въздушно течение и не съм сигурен кога ще се прибера. Нали мога да кажа на секретарката си да ви се обади утре?
— Разбира се.
— За делото „Гибсън“ ли става въпрос?
— Да, освен ако няма нещо друго.
— Не, всичко започна с Гибсън.
Рей се върна в мотел „Лек сън“, изгледа с половин око един бейзболен мач, след като му беше спрял звука, и се опита да почете, докато чакаше слънцето да залезе. Трябваше да поспи, но не искаше да си ляга по светло. Свърза се с Форест на втория опит и тъкмо обсъждаха прелестите на наркоклиниките, когато клетъчният телефон се раззвъня.
— Ще ти се обадя пак — каза Рей и затвори.
Пак някой разбиваше апартамента му. „Извършва се кражба“, рече механичният глас от алармената инсталация. Когато записът свърши, Рей отвори вратата и се вторачи в колата си, която бе на по-малко от три метра от него. Стисна клетъчния телефон и зачака.