Тъй като подозираше, че Френч едва ли си губи времето с леки напитки, гостът попита:
— Какъв е специалитетът тук?
— Изстудена водка с малко зелен лимон.
— Ще я опитам.
— Страхотна нова водка от Норвегия. Ще ти хареса. — Човекът явно разбираше от тези работи.
Беше с черна ленена риза, закопчана догоре, и светлокафяви ленени къси панталони, идеално изгладени и ушити точно по фигурата му. Имаше малко коремче, но гърдите му бяха широки, а бицепсите — двойно по-големи от нормалното. Явно харесваше косата си, защото буквално не вадеше ръцете си от нея.
— Какво ще кажеш за яхтата? — попита той, като посочи с ръка от носа до кърмата. — Строена е за един от по-дребните саудитски принцове. Тъпакът му с тъпак сложил камина, представи си само! Струвала му около двайсет милиона, но след една година я разменил за шейсетметрово чудовище.
— Невероятно — каза Рей. Опитваше се да звучи подобаващо впечатлен. Никога не бе имал вземане-даване със света на яхтите, а след този епизод пък не искаше да има нищо общо с него.
— Строена от италианци — съобщи Френч, като потупа един парапет от ужасно скъпо дърво.
— Защо стоиш тук, в Залива? — попита Рей.
— Аз съм си офшорен тип, ха-ха. Ако разбираш какво искам да кажа. Седни — покани го Френч и двамата се разположиха в меки шезлонги.
Наместиха се удобно и домакинът кимна към брега.
— Билокси едва се вижда, а всъщност е достатъчно близо. Тук мога да свърша повече работа за един ден, отколкото за три дни в офиса. Освен това се местя в ново жилище. В момента тече разводът ми. Тук се крия.
— Съжалявам.
— Сега това е най-голямата яхта в Билокси и повечето хора ще я забележат. Жена ми смята, че съм я продал, а ако стигна твърде близко до брега, мазното й адвокатче ще доплува да я снима. Шестнайсет километра си е достатъчно разстояние.
Водките пристигнаха във високи тесни чаши с гравирани отстрани инициали „Ф&Ф“. Рей отпи и течността го опари чак до пръстите на краката. Френч дръпна голяма глътка и премлясна.
— Какво ще кажеш? — попита гордо той.
— Хубаво питие — отвърна Рей. Не можеше да си спомни кога за последен път е пил водка.
— Дики докара прясна риба меч за вечеря. Как ти звучи?
— Страхотно.
— Пък и стридите са хубави по това време.
— Завършил съм право в Тулейн. Три години съм ял пресни стриди.
— Знам — каза Френч, извади малък радиотелефон от джоба на ризата си и предаде избраното меню на някого долу. После погледна часовника си и реши, че ще вечерят след два часа.
— Следвал си заедно с Хасъл Мангръм — каза той.
— Да, той беше един курс преди мен.
— Ходим при един и същ фитнес инструктор. Хасъл успя да пробие тук, по крайбрежието. Отрано се хвана с делата за азбеста.
— Не съм се чувал с Хасъл от двайсет години.
— Не си пропуснал много. Сега е пълен кретен, предполагам, че е бил същият и в университета.
— Така беше. Откъде знаеш, че съм бил състудент на Мангръм?
— Проучвания, Рей, задълбочени проучвания.
Френч отново си дръпна яко от водката. Третата глътчица на Рей веднага го удари в мозъка.
— Похарчихме сума пари да проучваме съдия Атли, семейството му, историята му, присъдите, които е издавал, всичко, което успяхме да открием. Нищо незаконно или недискретно впрочем, само стандартно детективско разследване. Знаехме за развода ти и за… как се казваше, Лю Ликвидатора?
Рей само кимна. Искаше да каже нещо обидно за Лю Родовски и искаше да упрекне Френч, задето се е ровил в миналото му, но в момента водката блокираше мисълта му. Затова просто кимна.
— Знаехме заплатата ти като професор по право, във Вирджиния тези данни са обществено достояние.
— Така е.
— Не е лоша заплата, Рей. Ами да, това е престижен университет.
— Да, наистина.
— Да разровим миналото на брат ти се оказа истинско приключение.
— Несъмнено. И ние не сме скучали.
— Изчетохме всички присъди, издадени от баща ти по дела за обезщетения и искове от наследниците на починали лица. Нямаше много такива, но успяхме да добием представа. Съдия Атли е бил консервативен в присъдите си, но склонен да застане на страната на малкия човек, на работника. Знаехме, че ще следва закона, но пък старите канцлерски съдии често нагаждат законите според собственото си понятие за справедливост. Имах си сътрудници за тежката работа, но лично изчетох всяко едно от важните му решения. Баща ти беше блестящ съдия, Рей, и винаги беше справедлив. Не можех да оспоря нито една от присъдите му.
— Ти ли си избрал баща ми за делото „Гибсън“?
— Да. Когато взехме решение да подадем иска в канцлерския съд и да минем без съдебни заседатели, преценихме, че е по-добре да не го гледа местен съдия. Тук си имаме трима. Единият е роднина на семейство Гибсън. Вторият отказва да се занимава с други дела освен с разводи. Третият е на осемдесет и четири, сенилен и не е излизал от къщата три години. Затова се поогледахме из щата и стигнахме до три варианта. За щастие моят и твоят баща се познаваха от шейсет години, от колежа и после от Юридическия факултет. Не бяха близки приятели, но поддържаха контакти.