— Баща ти още ли работи?
— Не, сега е във Флорида. Пенсионира се и играе голф всеки ден. Аз съм единственият собственик на фирмата. Но татко отиде в Клантън, поседя на верандата със съдия Атли, поговори си с него за Гражданската война и Нейтан Бедфорд Форест. Дори отишли до Шайло, поразходили се два дни — гнездото на осите, кървавото езеро и прочие. Съдия Атли направо се задавил, като застанал над мястото, където е паднал генерал Джонстън.
— Ходил съм там десетина пъти — усмихна се Рей.
— Човек като съдия Атли не може да бъде обект на лобиране. Нито пък може да бъде „уговорен“, както се казваше навремето.
— Веднъж прати един адвокат в затвора за такова нещо. Онзи дойде преди делото и тръгна да го убеждава. Съдията го хвърли зад решетките за половин ден.
— Това беше онзи Чадуик в Оксфорд, нали? — попита самодоволно Френч и Рей онемя. — Както и да е, опитвахме се да внушим на съдия Атли колко е важно делото „Раякс“. Знаехме, че няма да иска да дойде до крайбрежието да го гледа, но би го направил, ако вярва в каузата.
— Той мразеше крайбрежието.
— Знаехме това. Повярвай ми, ужасно се притеснявахме. Но той беше изключително принципен човек. След два дни възстановка на Гражданската война съдия Атли най-сетне неохотно се съгласи да гледа делото.
— Външните съдии не се ли изпращат от Върховния съд? — попита Рей.
Четвъртата глътка някак си се плъзна надолу, без да му пари. Пък и имаше по-добър вкус от предишните.
Френч сви рамене.
— Разбира се, но всичко може да се уреди. Имаме приятели.
В света на Патън Френч всеки можеше да бъде купен.
Стюардът се върна с пълни чаши. Не че им трябваха, но все пак ги взеха. Френч беше твърде развълнуван, за да остане седнал дълго време.
— Нека ти покажа яхтата — рече той и скочи без усилие от шезлонга си. Рей се изправи внимателно, като се стараеше да не разлее чашата си.
31
Вечеряха в камбуза, облицована с махагон трапезария, чиито стени бяха украсени с модели на старинни клипери, канонерки, карти на Новия свят и Далечния изток и дори колекция старинни мускети, които трябваше да оставят впечатлението, че „Кралят на исковете“ съществува от векове. Помещението се намираше на главната палуба зад мостика, на едно късо коридорче разстояние от кухнята, където усилено се трудеше виетнамски готвач. Мястото за официални вечери беше овална мраморна маса, която побираше дузина гости, тежеше поне тон и караше Рей да се пита как по-точно „Кралят на исковете“ се задържа над повърхността.
Тази вечер на капитанската маса беше сервирано само за двама. Рей седна в единия край, Френч — в другия. Първото вино за вечерта беше бяло бургундско. След двете изгарящи водки то се стори безвкусно на Рей, но не и на домакина му. Френч беше обърнал три водки, всъщност бе пресушил и трите чаши и езикът му започна да натежава леко. И все пак той усещаше всеки плодов нюанс на виното, долови дори вкуса на дъбовите бъчви и като всеки претенциозен познавач държеше да сподели тази полезна информация с Рей.
— Наздраве за раякс — рече Френч, като протегна напред чашата си за закъснял тост.
Рей докосна своята, но не каза нищо. Тази вечер от него не се искаше да говори и той го знаеше. Беше дошъл да слуша. Домакинът му щеше да се напие и да се разприказва.
— Раякс ме спаси, Рей — съобщи Френч, като въртеше виното в чашата и му се възхищаваше.
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв. Спаси душата ми. Аз обожавам парите, а раякс ме направи богат. — Малка глътка, задължителното млясване на устните и завъртане на очите. — Пропуснах вълната азбестови дела преди двайсет години. Корабостроителниците в Паскагула използваха азбест от години и десетки хиляди работници се бяха разболели. А аз пропуснах това. Бях твърде зает да съдя доктори и застрахователни компании и правех добри пари, но просто не видях потенциала на масовите граждански искове. Готов ли си за малко стриди?
— Да.
Френч натисна някакво копче; стюардът се появи с два подноса пресни стриди, сервирани в половин черупка. Рей сложи в соса малко хрян и се приготви за угощението. Патън въртеше чашата си и продължаваше да говори. Не му беше до ядене.