— Да, знам, баща ми успя да ме убеди. Затова играхме законно. От този процес зависеше всичко, но истината беше на моя страна. Спечелих делото, после натрупах много пари, а сега прибирам още повече. В края на миналото лято, след като сключихме голямото споразумение и получихме парите, исках да му дам подарък. Аз се грижа за онези, които ми помагат, Рей. Нова кола тук, апартаментче там, чувал с пари за някоя услуга. Играя твърдо и се грижа за приятелите си.
— Баща ми не е бил твой приятел.
— Не бяхме кой знае колко близки, нито състуденти, но никога не съм имал по-голям приятел. Всичко започна от него. Даваш ли си сметка колко пари ще спечеля през следващите пет години?
— Шокирай ме пак.
— Половин милиард. И всичко дължа на баща ти.
— Кога смяташ да спреш?
— Един адвокат тук направи милиард долара от дела срещу тютюнопроизводители. Първо искам да го стигна.
Рей трябваше да пийне нещо. Огледа виното, като че знаеше какво да търси, и го изгълта. Френч се беше заел с рибата.
— Убеден съм, че не ме лъжеш — каза Рей.
— Аз не лъжа. Може да съм мошеник, може да давам подкупи, но не лъжа. Преди около шест месеца, докато си избирах самолет, яхта, вили на море и планина и нов офис, чух, че на баща ти му открили рак и че положението било сериозно. Исках да направя нещо хубаво за него. Знаех, че няма много пари и че каквото има, гледа да раздаде.
— И му изпрати три милиона в брой?
— Да.
— Просто така?
— Просто така. Обадих му се и му казах да чака колет. Както се оказа, четири колета, четири големи кашона. Един от хората ми ги закара с микробус и ги остави на верандата. Съдия Атли не си бил вкъщи.
— Банкнотите белязани ли бяха?
— Че защо ще ги бележа?
— Той какво каза?
— Не съм чул нищо и не исках да чувам.
— Какво направи?
— Ти ми кажи. Ти си му син и го познаваш по-добре от мен. Ти ми кажи какво е направил с парите.
Рей се облегна назад, хванал чашата си, кръстоса крака и се опита да се успокои.
— Намерил е парите на верандата и когато е разбрал какво представляват, сто на сто здраво те е наругал.
— Надявам се.
— После ги е прибрал в салона при десетките други кашони. Смятал е да ги натовари в колата и да ги закара обратно в Билокси, но минали ден-два. Бил болен и слаб и не можел да шофира добре. Знаел, че умира и съм сигурен, че това е променило нагласата му по много въпроси. След няколко дни решил да скрие парите, като все възнамерявал да ги върне тук и да ти даде да се разбереш. Но минало време и състоянието му се влошило.
— Кой откри парите?
— Аз.
— Къде са?
— В багажника на колата ми пред твоя офис.
Френч се смя дълго и силно.
— Откъдето и тръгнаха — рече той, докато си поемаше дъх.
— Доста път минаха — рече Рей. — Открих ги в кабинета му малко след като го намерих мъртъв. Някой се опита да разбие вратата и да ги вземе. Занесох ги във Вирджиния, сега ги докарах тук, а онзи някой ме следи.
Смехът моментално спря. Френч избърса устата си със салфетка.
— Колко пари намери?
— Три милиона, сто и осемнайсет хиляди.
— Мамка му! Не е похарчил нито цент.
— И не ги е споменал в завещанието си. Просто ги е оставил скрити в канцеларски кутии в един шкаф под библиотеката.
— Кой се е опитал да ги открадне?
— Надявах се ти да ми кажеш.
— Мисля, че се досещам.
— Моля те, разкажи ми.
— И това е дълга история.
32
Стюардът донесе няколко вида малцово уиски на горната палуба, където Френч бе поканил Рей за последното питие и поредния разказ. Светлините на Билокси трепкаха в далечината. Рей не пиеше уиски и определено не разбираше нищо от различните видове малц, но се включи в ритуала, защото знаеше, че Френч ще се напие още повече. Сега истината се лееше като порой, а той искаше да я чуе цялата.
Избраха „Лейгавулин“ заради привкуса на пушено, каквото и да значеше това. Имаше четири други бутилки, наредени като горди стари стражници в парадни униформи. Рей се зарече да не пие повече. Щеше да отпива по мъничко и да плюе, а ако имаше възможност — да го изхвърля през борда. За негово облекчение стюардът наля миниатюрни дози в къси дебели чаши, достатъчно тежки, за да напукат пода.
Наближаваше десет, но на Рей му се струваше много по-късно. Заливът беше тъмен и не се виждаха никакви други яхти. От юг подухваше ветрец и леко поклащаше „Кралят на исковете“.
— Кой знае за парите? — попита Френч, като премлясна.
— Аз, ти и този, който ги е докарал там.
— Значи той те преследва.
— Кой?
Дълга глътка и пак мляскане. Рей поднесе уискито до устните си и съжали за това. Колкото и да бяха изтръпнали, те отново пламнаха.