— Джорди Прийст. Той работеше за мен някъде около осем години, първо като момче за всичко, после като куриер, после като ловец на клиенти. Семейството му живее тук открай време, и все в някакъв сенчест бизнес. Баща му и чичовците му въртяха казина, бордеи, нелегални пивоварни, нощни барове, изобщо нищо законно. Бяха част от онова, което навремето се наричаше „крайбрежна мафия“ — шайка бандити, които презираха честния труд. Преди двайсет години контролираха доста неща тук, сега са минала работа. Повечето влязоха в затвора. Бащата на Джорди беше застрелян пред един бар до Мобайл. Добре го познавах. Абе гадна сбирщина. Семейството ми ги познава от години.
Той намекваше, че семейството му е било част от същата банда мошеници, но не можеше да го каже направо. Те бяха фасадата, адвокатите, които се усмихваха за камерите и сключваха тайните сделки.
— Джорди влезе в затвора на около двайсет години. Беше част от мафията с крадени коли, която покриваше няколко щата. Когато си излежа присъдата, аз го наех и след време той стана един от най-добрите ловци на клиенти по крайбрежието. Беше особено добър в трудовите злополуки. Познаваше работниците по нефтените сонди и щом някой пострадаше, той уреждаше да поемем делото. Давах му приличен процент. Човек трябва да се грижи за посредниците си. Една година му платих почти осемдесет хиляди, и все в брой. Той ги профука, разбира се, по казина и мадами. Обожаваше да ходи във Вегас, да се натрясква по цяла седмица и да пръска пари като голям тежкар. Държеше се като идиот, но не беше глупав. Беше на приливи и отливи. Когато закъсаше, все измисляше откъде да изкара пари. А после все успяваше да ги загуби.
— Сигурен съм, че ще стигнем и до моя проблем — каза Рей.
— След малко — отвърна Френч. — След делото „Гибсън“ в началото на миналата година парите потекоха като река. Трябваше да платя за някои услуги. Наложи се да раздам доста пари. Сухо за адвокатите, които ми препращаха делата си. Сухо за лекарите, които преглеждаха хиляди нови клиенти. Не всичко беше незаконно впрочем, но много хора не искаха да се знае. Направих грешката да използвам Джорди за куриер. Мислех, че мога да му имам доверие. Мислех, че ще бъде лоялен. Сгреших.
Френч беше допил чашата си и беше готов за следващата дегустация. Рей се преструваше, че е зает със своята първа доза.
— Значи той е докарал парите в Клантън и ги е оставил на верандата? — попита той.
— Да, а три месеца по-късно открадна от мен един милион долара в брой и изчезна. Имаше двама братя и през последните десет години все един от тримата беше в затвора. Но вече не са. Сега всички са пуснати под гаранция и се опитват да ме изнудват за много пари. Знаеш, че изнудването е сериозно престъпление, но аз не мога да ида при ФБР.
— Защо мислиш, че той е хвърлил око на трите милиона?
— Подслушваме го. Разбрахме преди няколко месеца. Наел съм много сериозни хора да открият Джорди.
— Какво ще правиш, като го намерите?
— О, има награда за главата му.
— Искаш да кажеш, че сте се обърнали към някой килър?
— Да.
И Рей посегна за още едно уиски.
Спа на яхтата, в просторна стая някъде под водата, и когато намери пътя към горната палуба, слънцето се бе вдигнало високо и въздухът вече бе горещ и лепкав. Капитанът каза „добро утро“ и посочи пред себе си, където Френч крещеше нещо по телефона.
Верният стюард изникна кой знае откъде с чаша кафе. Закуската беше на горната палуба, където бяха пили уиски. Сега тук беше опънат навес, за да пази сянка.
— Обожавам да ям на открито — заяви Френч, когато дойде при Рей. — Спа десет часа.
— Наистина ли? — попита гостът и отново погледна часовника, който още показваше източно време. Той беше на яхта в Мексиканския залив, на хиляди километри от дома, не беше сигурен в деня и часа, а сега му тежеше и мисълта, че го преследват някакви твърде неприятни типове.
Масата беше отрупана с различни видове хляб и мюсли.
— Тин Лу може да ти приготви каквото поискаш — казваше междувременно Френч. — Бекон, яйца, гофрети, пръжки.
— Това е достатъчно, благодаря.
Френч беше свеж и кипящ от енергия. Започваше поредния изнурителен ден с енергията, която можеше да бъде породена само от перспективата за половин милиард от адвокатски хонорари. Беше с бяла ленена риза, закопчана догоре като черната снощи, с къси панталони и мокасини. Очите му бяха ясни и се стрелкаха палаво насам-натам.
— Току-що поех още триста дела срещу производителите на минитрин — каза той, като си сипа щедра порция корнфлейкс в голяма купа. Всички съдове носеха задължителния монограм „Ф&Ф“.